Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

Започна бавно да се надига, гърбът му се подпираше в стената. Порязаната ръка го болеше ужасно.

— Вие ме спасихте, нали?

Тя пристъпи напред, разкъса ръкава на блузката си и му направи стегната превръзка, точно над раната.

— Не зная за какво говорите…

— Знаете — поклати глава Никълъс, без да отделя поглед от очите й. — В момента, в който брат ви положително щеше да ме изблъска през парапета, аз усетих нещо странно… Сякаш невидима ръка ме подкрепи…

— Вероятно е бил самият Майкъл — прошепна тя и се насочи към парапета. — През бурния си живот е имал възможност да придобие някои доста необикновени умения…

— Невъзможно — поклати глава Никълъс. — Единственото му желание беше да ме блъсне в пропастта…

Тя гледаше надолу, към малкото площадче пред входа на сградата, задръстено от полицейски коли. Лицето й се озари от неясна, розова светлина.

— Той не искаше да унищожи вас, господин Линеър — тихо промълви Джаки. — Желанието му беше да се освободи от себе си…

— Може би не знаете какви ужасни престъпления е извършил — поклати глава Никълъс.

На устата й се появи иронична усмивка.

— Зная, господин Линеър… Зная много повече. Имам представа на какво беше способен Майкъл…

Той пристъпи към парапета и погледна надолу, към проснатата върху асфалта тъмна фигура.

— Умря, както и живя, нали? — прошепна Джаки. — По блестящ начин, драматично… Точно според предписанията на „Кагакуре“ — Книгата на самураите…

Никълъс замълча. Не можеше да разбере какви чувства вълнуват душата й. Не пророни дори сълза за брат си, нима действително го беше обичала?

Тя притисна гръб в парапета и се извърна към него. Откъм реката Сумида подухваше палав ветрец и рошеше косата й. Върху лицето й се появи израз на дълбока тъга, очите й — тези невероятни морскозелени очи — сякаш бяха угаснали завинаги.

— В тази история има нещо особено тъжно, господин Линеър — промълви тя. — Тъжно и иронично… Майкъл беше твърдо убеден, че аз съм чиста и неопетнена… нарече ме дори светица… Така ме е виждал в мечтите си… Което обаче няма нищо общо с действителността… — потръпна и обхвана раменете си с ръце, помръкналите, но все още прекрасни очи се спряха върху лицето му. — Ще приемете ли моята изповед?

— Не съм свещеник! — тръсна глава Никълъс. — Мисля, че не е…

— Моля ви!

— Добре — въздъхна той. Нима може да се откаже на тези очи? — Както желаете…

— Не както желая, господин Линеър — въздъхна тя и затвори очи. — Такава е Божията воля… — помълча за: миг, после промълви: — Майкъл наистина е извършил ужасни престъпления, но и аз не му отстъпвам…

— Моля за извинение, Света майко — погледна я с недоумение Никълъс. — Но вашият брат беше убиец!

— Аз също.

— Света майко…

— Помните ли Нгуен Ван Трък — човека, който трябваше да предаде на Хонико откраднатата информация за „Кибер-нет“?

Недоумението на Никълъс нарасна.

— Но откъде знаете за „Кибер-нет“ и Нгуен? — попита той, после сам намери отговора — от Хонико, разбира се…

— Вие проследихте Ван Трък — продължи Джаки. — Хванахте го, подменихте дискетата, а след това го хипнотизирахте… Така той нямаше да запомни, че е бил разкрит… Но нещо се беше объркало… Няколко часа след като предаде дискетата на Хонико, той споделил с нея, че започва да си спомня за някакъв инцидент…

— И Хонико ви го каза, така ли? — втренчено я погледна Никълъс.

— Да.

— После?

— После изпълних дълга си. Не можех да позволя на Майкъл да разкрие измамата, преди да му дойде времето… Нещата вече бяха задвижени…

— Какви неща?

— Ще научите, когато му дойде времето…

Той продължаваше да я гледа с недоверие:

— Значи вие убихте Ван Трък, така ли?

— Вече ви казах, изпълних дълга си и нищо повече… — в очите й се появи нов, непознат блясък. — Устата на Ван Трък трябваше да бъде затворена! — блясъкът се усили, тъмен и тайнствен като непозната планета.

Никълъс изведнъж разбра какво ще се случи и протегна ръце. Тялото й политна през металния парапет и започна да пада, но той успя да сграбчи китката й.

— Не това е начинът, Света майко! — извика.

Тя вдигна лице към него, очите й бяха угаснали.

— Дойдох тук да спася Майкъл, да излекувам душата му — прошепна, думите й бяха подети от вятъра. — Но претърпях провал… Предадох ордена, престъпих свещената си клетва пред Бога…

Увиснала на ръката му, Джаки изглеждаше крехка и безпомощна, съвсем като дете. Впил поглед в очите й, Никълъс усети с пълна сила огромната рана, зейнала в душата й.