Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

Не ги получи. Пламъците проядоха средата на кърпата и двете й части увиснаха в ръцете му. Тялото му рязко се люшна надолу, цялата му тежест се прехвърли на глезените, вкопчени отчаяно в найлоновото въже. Продължи да се спуска с огромна скорост, мускулите на краката му бързо започнаха да се схващат. Болката в прогорената му кожа стана нетърпима.

Приготви се за скок, просто защото друг изход нямаше. Точно в този миг тялото му профуча под разхлабената от Майк метална закопчалка, въжето се освободи. Вкопчил се в него с цялата сила на мускулите си, Никълъс се разлюля като страховито махало. Прехвърли тежестта си на ръцете и хладнокръвно изчака люлеенето да го приближи максимално до металната конструкция на небостъргача. Разтвори крака и направи опит да скочи на една от площадките. Не улучи, рамото му болезнено се блъсна в следващата. За сметка на това обаче успя да се вкопчи с две ръце в третата, последна на този ред…

Стискаше железния парапет, почти припаднал от болка и умора, краката му безпомощно увиснаха. Беше на прага на изтощението, прекарал без сън почти цяла седмица, отровен от наркотичното въздействие на „Бан Том“, шокиран от ужасната смърт на Микио Оками… Укроти люшкането на тялото си с цената на върховни усилия, тръсна глава да прогони пулсиращата болка и наркотичния унес.

Започна бавно да се изтегля нагоре. С последните остатъци от волята си прогони танжинското око, което започна да се разтваря в душата му, за пръв път в живота си повика Кшира открито, с влудяващ копнеж… Тъмната стена скоро се появи, сред мрачните й дълбини изплува един нов, коренно променен свят. Изведнъж видя небостъргача капсула в истинската му светлина: един неуспешен опит да се обедини постоянното с променливото, светлината с мрака… Градът наоколо се превърна в сив океан, огромен и чужд… Остана да съществува единствено кулата — черна и грозна, като главата на проскубан гарван… И трите човешки същества, които се катереха по нея. Като мравки, поели към връх Фуджи…

Тъмната вълна на Кшира бавно вървеше напред и нагоре, внимателно опипвайки железния лабиринт. Не след дълго Никълъс засече фигурата на Майк, стегна мускулите си и започна да се катери.

— Майкъл…

Майк се закова на място, приклекнал на външното метално мостче. До този момент мислите му бяха заети единствено с Никълъс, който беше успял да се справи с капана и вече беше във вътрешността на кулата. Повече от това не можеше да знае, но и то беше достатъчно.

— Майкъл…

Гласът.

Не беше на Коей, но въпреки това звучеше познато. Бавно се извърна, сърцето му пропусна един такт още преди мозъкът му да осъзнае видяното. Жената срещу него бавно свали перуката от главата си. Носеше дрехите на Коей, но не беше Коей…

Втренчи се в бездънните морскозелени очи — същите, които в продължение на години беше се опитвал да прогони от спомените си. Защото има спомени, които трябва да бъдат прогонени… Има спомени, които са прекалено болезнени, които се надигат като призраци от старо гробище… Изпита чувството, че очите му ще изхвръкнат от орбитите си…

— Да — бавно кимна тя. — Това съм аз, Джаки…

— Исусе! — простена той. — Това е невъзможно! — Стори му се, че пропада в ледена пещера, че железни пръсти мачкат сърцето му. — Ти си мъртва!

Тя бавно пристъпи към него и протегна ръка да го докосне.

— Мъртва ли съм?

Той се сви и настръхна, лицето му се разкриви от ужас:

— Какво става, Господи?!

— Да, Господ е този, който ни събра… — гласът на Джаки прозвуча нежно и успокоително, смесвайки се със свиренето на вятъра. Протегнатата й ръка докосна голата му кожа. — Ето, виждаш ли? Аз съм жива, от плът и кръв… Моята „смърт“ беше нагласена, иначе нямаше как да проникна в ордена, който се поддържа от Голдони…

Той притисна гръб в металния парапет, в очите му се появи недоумение:

— Но защо?

— Причина за всичко е враждата между фамилиите Леонфорте и Голдони… Никой не знае кога и защо се е породила тя. Кървавите вендети следват една след друга, разказите за тях се предават от поколение на поколение, стават все по-жестоки, превръщат се в мит…

— Дядо Чезаре си даваше сметка за всичко това, но и не знаеше как да постъпи. Поддържал тесни връзки с ордена в продължение на години, той най-сетне разбрал, че аз съм тази, която може да сложи край на кръвопролитната война.

— Убедил мама да ме заведе в манастира, разбира се, след като навърша определени години… И се оказа, че е постъпил правилно. Бог беше решил да ме вкара в ордена, но не само това… След фалшивата ми „смърт“ приех името Мери-Роуз и започнах да се подготвям за ролята, която Бог ми беше отредил. Да стана игуменка на „Дева Мария“ и да поема ръководството на ордена. Това не би могло да стане, ако бях жива… Фамилията Голдони не би го допуснала, нито пък чичо Алфонс…