Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

— Помня — унесено кимна с глава Майк. — Чичо Алфонс се върна бесен от манастира… Беше сигурен, че рано или късно ще те измъкне оттам… Но не след дълго ти умря…

— Така беше — кимна Джаки, пристъпи нова крачка напред и протегна ръце: — Майкъл, аз съм тук, за да сложа край на кървавата вендета. Веднъж и завинаги… Аз съм тук, за да ти дам покой!

— О, не! — простена Майк, отпусна се на колене и запуши ушите си с длани. — Нека Бог ме пази от собствените ми мисли!

— Аз също мога да те пазя, Майкъл — наведе се над него Джаки. — Вършил си ужасни, отвратителни неща… Вече не си моят любим брат, с когото прекарвахме толкова хубави вечери на покрива и споделяхме мечтите си…

Главата на Майк отчаяно се поклати:

— Нищо не сме споделяли! Говорехме пълни глупости!

— Нима? Глупост ли беше общото ни желание да отлетим някъде надалеч, да забравим за фамилията Леонфорте? Надявам се, че поне това все още помниш…

— О, Джаки! Аз имах една-единствена мечта, но за съжаление никога не я споделих с теб… Просто не бях в състояние да го сторя! — очите му неволно се надигнаха към лазурната светлина на погледа й, за която беше копнял толкова дълги години…

— Направи го сега. Ето, аз съм тук и чакам…

— Не — разкриви се лицето му. — Не мога!

— Можеш. Господ ще ти даде сили.

Гримасата му стана още по-болезнена:

— Господ! Той е толкова далеч от мен! Вече не съществува…

— Съществува, Майкъл — протегна ръка Джаки. — Аз съм тук по Негова воля. Повярвай ми, Той съществува!

— Ти си толкова добра, толкова чиста! — затвори очи Майк. — Ти си свята като шаман, успял да се въздигне до небето… Бог съществува за теб!

— Той съществува за всички, Майкъл. За теб също…

Той усети докосването й, желанието му да се смали и изчезне бързо се стопи.

— Внимавай, Джаки! Аз съм като прокажен… Дори потта ми е заразна!

Тя се притисна в него. Вятърът се усили, небето се обагри от първите лъчи на слънцето.

— Кажи ми за своята мечта…

— Ако ти кажа, значи съм умрял! — неволно потръпна той.

— Не можеш да умреш, докато си в прегръдката ми. Няма от какво да се страхуваш, Майкъл.

— Има, Джаки — прошепна той. — Страхувам се от себе си… Страхувам се… нека Бог ми прости… страхувам се и от теб!

— От мен? Но защо?

— Защото зная какво ще си помислиш, ако споделя мечтата си… — потръпна той. — Ще ме намразиш!

— Добре тогава — кимна тя и го притисна до себе си. — Не казвай нищо, само слушай… Веднъж, бяхме все още много млади, аз сънувах, че влизаш в стаята ми… Бяхме някъде далеч от Озоун парк, струваше ми се, че чувам вълните на морски прибой… В стаята ми цареше непрогледен мрак, но аз знаех, че си ти… Легна до мен, кожата ти пареше… Прошепна името ми, аз прошепнах твоето… А после се любихме.

Майк замръзна в прегръдката й, имаше чувството, че тялото му е течност, която бързо се изпарява. В душата му пламна буен огън, не беше в състояние да го спре. Изпод здраво стиснатите му клепачи бликнаха горещи сълзи. Дойде му прекалено много, просто не можеше да повярва, че чува думите, за които беше бленувал цял живот… Имаше чувството, че отново е открил сърцето, си, но само за да усети как то се пръска на хиляди късчета…

Измина доста време, преди да се овладее и да й разкаже за натрапчивия си сън, превърнал се в болезнен копнеж… За онази осветена от фенери тераса, надвиснала над средиземноморския бряг, за оркестъра, който свиреше само за тях двамата…

— Обичах те лудо, исках те, но не можех да те имам — съкрушено завърши той. — Беше ужасно, невъзможно чувство, което с положителност щеше да ме отведе в ада… Но въпреки това не бях в състояние да го преодолея, то беше всичко за мен… После ти постъпи в манастира, а аз трябваше да бягам.

Колкото по-далеч, толкова по-добре…

— Господи, Майкъл! — разплака се тя. — Как съм те разочаровала!

— Не, не! — бурно отговори той, вътрешно смаян от нежността, която го обземаше. Едва сега разбра, че тази нежност е била движещата сила на всичките му постъпки през годините, че без нея отдавна би се превърнал в пепел. Втората кожа, изграждана с толкова труд и търпение, внимателно покрила истинската му същност като човек, бързо започна да се разпада… Останал без дъх, той се почувства най-безпомощното създание на света.

После тя го целуна. С женска страст? Или със сестринска нежност? Не можеше да определи, не искаше и да знае… Бурята в душата му заплашваше да го погълне.

Нададе животински вик и я отблъсна от себе си. Вероятно го стори прекалено силно, тъй като тя се олюля и падна по гръб. Над нея се появи тъмна, но добре позната сянка, която удивително му приличаше на него… Това беше Никълъс Линеър, неговият двойник, неговото проклятие и съдба…