Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

Никълъс помисли малко, после вдигна глава:

— Но идеите на баща ми все пак се наложиха, нали?

— Общо взето — да — кимна тя и извади червилото си. Това беше знак, че разговорът трябва да приключи дотук.

Той гледаше как червилото покрива алените й устни, търпеливо чакаше. Кисоко бавно тръгна из стаята, ръцете й нежно докосваха лавиците за книги и покритите мебели. Сякаш бяха стари приятели, от които търсеше подкрепа…

— Искам да си изясня някои неща — промълви най-сетне той.

Тя спря, ръката й остана върху полираната плоскост на библиотеката.

— Светата майка твърди, че си член на нейния орден…

Пръстите й пробягаха по изящните извивки на дървото.

— Това е истина…

— Не Оками-сан, а ти си била собственица на някогашното „торуко“, известно като „Тенки“… Онзи комплекс от сгради, в който днес се помещават „Пул Марин“ и „Запален от двата края“…

— Имотът действително беше на мое име — стрелна го с поглед тя. — Но беше купен с пари на ордена…

— Не разбирам — поклати глава Никълъс. — Какво е търсил тук вашият орден по време на Окупацията?

— Имам нужда от чист въздух — изведнъж промълви Кисоко и тръгна към вратата. — Ще ми правиш ли компания?

Никълъс я погледна и с учудване установи, че тя променя посоката на движението си и спира пред сляпата тухлена стена. Протегна ръка и натисна определено място в мазилката, стената плавно се завъртя около невидима ос, разположена в средата. Никълъс пристъпи напред и смаяно се облещи.

Покрити със ситен чакъл пътечки се извиваха сред стройни ели и кленове джуджета, току-що окъпани от дъжда. Бистро поточе ромонеше по посока на малък вир, в който играеха пъстърви. Едва сега Никълъс разбра, че складът, към който беше прилепена къщата на Кисоко, на практика играе ролята на черупка, скрила в себе си най-прекрасната градина на света.

— Харесва ли ти? — попита със странна свенливост Кисоко и спря да го изчака.

— Много!

— В Токио просто няма достатъчно въздух — във въздишката й имаше както доволство, така и мъка. — Имам чувството, че тази градина ще ми липсва най-много от всичко, което оставям тук…

Седна на каменна пейка без облегалка, нещо в позата и изражението на лицето й го накара да си спомни снимките на Жаклин Кенеди от погребението на съпруга й… Бледата светлина на следобедното слънце вършеше истинска магия — направо пред очите на Никълъс тази жена се освобождаваше от тежестта на времето и бързо се превръщаше в това, което е била на младини.

— Единствената цел на ордена беше да служи на Бога, при това по най-добрия начин — промълви Кисоко, погледът й се сведе към ръцете в ръкавици, отпуснати спокойно в скута й. — Той беше създаден по Негова воля и с Негова благословия… — Главата й леко се повдигна, очите й сякаш гледаха в далечното минало. — Но постигането, на тази цел невинаги е лесно… Защото, както е казано в Светото писание, „неведоми са пътищата Господни“… Той често изпращаше своите сигнали до нас, сигнали, които се превръщаха във видения… Но виденията винаги подлежат на различна интерпретация, понякога бяха откровено фалшиви…

Никълъс срещна погледа на блестящите й очи, непроницаеми като каменна стена.

— Точно такова видение се яви на Мери-Маргарет — жената, която оглавяваше ордена през 1947 година… В резултат тя изпрати Бърнис в Токио, мисията й беше трудна и изключително опасна… Според видението й, един армейски офицер от Окупационните части щеше да се завърне в Щатите и да се прехвърли в политиката. После, с демагогски средства, насилие и страх, щеше да се добере до президентския пост… Видението рисуваше апокалиптична картина… Този човек беше истински антихрист, който щеше да хвърли страната в гибелна война срещу Съветския съюз…

Никълъс си спомни разказа на Хонико и вдигна глава:

— Заехте се за работа и установихте, че този човек е Джаклин Макейб, така ли?

— Да — кимна Кисоко. — Той отговаряше напълно на описанието, което присъстваше във видението на Мери-Маргарет. Но, концентрирани върху него, ние пропуснахме да идентифицираме истинската опасност…

— Сенаторът Джо Маккарти…

— Точно така. Бяхме като парализирани от ужасната си грешка… В онези години съветската заплаха беше съвсем реална, Никълъс-сан. Именно това позволи на Маккарти да спечели доверието на голяма част от политиците и обикновените хора в страната. Бяха ни необходими доста усилия да разбием неговия имидж, въпреки това голяма част от злото вече беше сторено…