Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

— Страховитите истории за Кшира карат хората да полудяват…

— Аз съм ги преживял на практика.

— Несъмнено — вдигна глава тя. — Кшира не е привилегия на всички танжини… Тя е по-могъщата част на Тао-тао, далеч по-силна от Акшара… Точно поради това малцина са тези, които я разбират… — Очевидно решила да не обръща внимание на собственото си предупреждение, Кисоко вдигна чашата и лисна съдържанието й в устата си. — Аз владея Кшира, Линеър-сан… Затова можете да вярвате, като ви казвам, че тя подлудява всеки, който не успее да я постави под контрол… Ако обаче я посрещнете с открити гърди, тя няма да ви нарани… Вгледайте се в душата си, овладейте това, което се крие в нея, и ще бъдете богато възнаграден… — на лицето й се появи загадъчна усмивка. — Но мисля, че вие вече сте усвоили този урок…

— А Шукен? — попита той. — Наистина ли съществува могъщата комбинация от Акшара и Кшира, която превръща човек в Бог? Чувал съм доста противоречиви теории по този въпрос…

— А какво е личното ви мнение? — лукаво го погледна Кисоко.

— Мисля, че нямам достатъчно познания, за да си изградя собствено — призна той.

— Имате, Линеър-сан — възрази тя. — Имате далеч по-задълбочени познания от повечето танжини… — стана, остави чашата на бюфета, редом с полупразната бутилка уиски. Дали в погледа й не пролича желание за ново питие? — Отговорът на въпроса е у вас, трябва само да го потърсите…

— Какво искате да кажете?

Токчетата й затракаха в негова посока. Изправи се пред него и мълчаливо го погледна. Усети вълнението в душата й, изведнъж разбра, че ще стане свидетел на интимни разкрития, за които дори не смееше да мечтае.

— Акшара и Кшира съжителстват в душата ви, Линеър-сан.

Той се закова на място. Разбира се, тя е права! Шукен действително беше в душата му. Той беше живото доказателство на теорията, според която интеграцията на двете части на Тао-тао е напълно възможна. Канзацу, някогашният му сенсей, беше сбъркал. Той не беше повярвал, че Никълъс е достатъчно силен да се справи с Кшира, просто защото сам полудя от нея. В душата на Никълъс нахлу огромно облекчение. Изведнъж му се прииска и Коей да е тук, да сподели радостта му.

Във въздуха бавно плуваха прашинки, всяка натежала от спомени, всяка със своя история… Ярки искри в безбрежния океан на времето.

— Кисоко — промълви най-сетне той, забравил за официалния тон. — Ти си изключително мила с мен…

— Брат ми те обичаше като син, аз също — простичко отвърна тя, а прямото изражение на лицето й му напомни за Коей. Стана му топло и приятно, изпита дълбоко съжаление, че тази жена заминава. — Ти имаш особена съдба, необикновена карма… Чувствам я като топлите лъчи на слънцето по гърба си…

— Като кармата на баща ми?

— О, не! — на лицето й се появи шокирано изражение. — Нищо подобно! Баща ти беше архитект и като всички архитекти — голям мечтател… Именно тази негова черта го сближи с брат ми и двамата станаха великолепен тандем… Полковника мечтаеше за бъдещето, а Оками-сан превръщаше мечтите му в действителност. Той беше изпълнителят. За съжаление плановете на баща ти за мирна и преуспяваща Япония бяха обречени на частичен неуспех още от самото начало…

— Защо?

— Само Бог може да вижда бъдещето и да го превръща в действителност — отвърна Кисоко и спря поглед на тънък лъч светлина, успял да проникне през прозореца. Беше толкова плътен, че създаваше илюзията за мост, по който човек може да избяга от мрака. — В крайна сметка хората винаги си остават хора — продължи тя с глас, омекнал от тежестта на спомените. — Колкото и да са гениални, те не са в състояние да предвидят всичко… Особено когато става въпрос за гигантско начинание като това, което започна баща ти… В него присъстваха политиката (в лицето на Либерално-демократическата партия), бюрокрацията, едрият капитал и Якудза… Неточностите в прогнозите му се дължат на самата човешка природа.

Обърна се да погледне Никълъс, за миг чертите на лицето й станаха живи и прекрасни, като в годините на далечната й младост.

— Баща ти не беше алчен, затова не успя да разбере, че великолепните му планове ще рухнат именно поради алчността. Но човек по природа е алчно същество, иска да притежава всичко — пари, състояние и най-вече власт… Именно алчността доведе до рухването на ЛДП, тя е в основата и на сегашната дълбока рецесия. Алчността подкопа устоите на управлението в тази страна, превърна политиците в марионетки, доведе до създаването на абсурдната политическа коалиция, която практически блокира всички усилия за промяна.