Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Дулото на пистолета на скулата му се размърда, до ушите му долетя сподавеният шепот на Тоши:

— Сбогом, итеки…

Не обръщай внимание на нищо, освен на потръпващата от напрежение тетива! На силата, концентрираща се в извития бамбук! „Ба-мак“! Божествената пулсация!

Тик-так, тик-так… „Марумоно“ леко се поклащаше пред лицето на Комото.

„Ханаре“! Освобождението!

Веднага след това влезе в действие „цаншин“ — умението, което позволява на опитния сенсей по „кюжутцу“ да направлява полета на стрелата чак до целта. Това беше нещо подобно на преследването на целта в други бойни изкуства и някои спортни дисциплини. Освобождението не означава нищо, ако човек не е способен на „цаншин“…

Цаншин!

Първо долови лекото съскане, придружаващо съприкосновението на стрелата с целта, последвано от заветното глухо „бум“, което със затаен дъх чакаше Джейк. Свали лъка и дръпна превръзката от очите си. Натискът в лявото му слепоочие беше изчезнал. Погледна първо към Тоши, който стоеше на крачка от него с насочен в земята револвер. Очите му бяха облещени от изненада.

Джейк бавно се извърна към далечния край на градината. Оябунът стоеше изправен пред стройния ствол на японския кедър. В краката му се валяше „марумоно“ изведнъж заприличала на разкъсана парцалена кукла.

Стрелата на Джейк беше прерязала въжето на мишената и потрепваше като жива в ствола на дървото, на около милиметър от главата на Микио Комото.

Блестящочерният ЗИЛ летеше по средното платно на булеварда, запазено за лимузините на правителството. На задната седалка се бяха настанили генерал Карпов и Юри Лантин. Навън се смрачаваше. Улиците сякаш бяха някак напрашени от гаснещата слънчева светлина, градът изглеждаше неуютен с тези широки булеварди. Може би бленуваше за синкавия сняг на дългата зима, за заскрежените бради на мъжете, чакащи търпеливо пред мавзолея на Ленин, за кристалните облачета пара в ледените утрини?

Работният ден беше към края си и това се отнасяше дори за елита на КГБ. Веднъж седмично Лантин канеше генерал Карпов на вечеря, пренебрегвайки уюта на ергенската си квартира на Кутузовски проспект.

В службата Лантин си беше извоювал репутацията на чревоугодник. Макар и кореняк московчанин, той притежаваше доста еклектичен вкус. Любимият му ресторант напоследък беше „Арагви“, носещ името на красива планинска река в Грузия.

Очевидно не само Лантин харесваше този ресторант. Всяка вечер, независимо от метеорологичните условия, пред вратата се извиваше дълга опашка московчани, които таяха надеждата да похапнат вкусно, ако им дойде редът. Това, разбира се, не се отнасяше за Лантин и Карпов, които влизаха направо и винаги имаха запазена маса, отрупана с блестящи прибори.

Още със сядането Лантин поръча „лобио кемали“ й двамата започнаха да дъвчат нежните бъбречета, накиснати в сос от кориандър. Разгърнаха менюто, отпивайки малки глътки ледена водка. Бутилката беше поставена в кофичка с лед до левия лакът на Карпов.

— Е, какво ще си поръчаш, Юри? — свали очилата си Карпов.

— „Сатциви“ — отвърна без колебание Лантин. Беше избрал едно от най-популярните грузински блюда, състоящо се от пушено пиле, накиснато в особен и много вкусен сос от коренчета, орехи, кориандър, оцет и жълтък. Карпов предпочете „аджика“ — агнешко месо, полято с комбинация от люти и сладки чушлета, неизбежния кориандър и посипано с много лук. Рецептата на този грузински сос се предава от баща на син и се пази не по-малко ревниво от най-секретните досиета на КГБ. Лантин имаше известна представа за нейните съставки и охотно ги описа на Карпов: черен и шарен пипер, мента, босилек, копър, магданоз, брюкселско зеле, сушен кориандър и нарязан на ситно невен, който придава на соса характерния златист цвят.

Карпов опразни чашата си и посегна към бутилката. Лантин даде поръчката и келнерът се отдалечи. Той самият пиеше минерална вода и нищо друго. Опря устни в чашата и отпи с такава наслада, сякаш вкусваше най-доброто питие на света. Карпов намираше този негов навик за доста женствен и отново се запита как би могъл да се отърве от Лантин. Не можеше да го приеме за съюзник, въпреки помощта, която получаваше от него. А в личен план направо го презираше. Беше принуден да прибягва до услугите му само по една причина — операция „Лунен камък“.

Карпов отлично знаеше, че едно е да разположиш цялата тази бойна техника по границите на Китай, а съвсем друго — да я използваш. Той не беше глупак и съзнаваше, че „Лунен камък“ е една изключително опасна операция. Но рискът беше пресметнат до милиметър, а той, като военен от кариерата, ежедневно се сблъскваше с пресметнати рискове. Беше подготвен да взема подобни решения, да се доверява единствено на собствената си преценка. Много добре знаеше, че дори и при подкрепата на Лантин много хора от Президиума бяха против операция „Лунен камък“.