Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Поднесоха им гъсто кафе с цвят на препечена захар. Лантин отпи една глътка и вдигна глава:

— Искам да поговорим за генерал Воркута.

Карпов остана неподвижен, някъде в долната част на стомаха му се появи ледена буца. Един глас му прошепна, че са стигнали до най-важния миг на вечерната си среща. Карпов имаше чувството, че е невръстно хлапе, стиснало в ръка буркана със сладкото. Дали го пипнаха? Дали Лантин е разбрал за връзката му с Даниела? И ако е така, по какъв начин ще я използва? После разбра, че опасенията му са неоснователни.

— Все още не съм решил какво да правя с нея — продължи Лантин, зает с кафето си. После замълча и паузата се проточи.

Карпов остана с впечатлението, че би трябвало да е в течение на намеренията на Лантин спрямо Даниела.

— Как така? — неволно попита той и почти прехапа устни от притеснение. Проклето копеле!

— Хм-м… — не беше ясно дали този звук означава размисъл или просто прочистване на гърлото. — Още не съм убеден, че нейното отношение е правилно…

Отново не разкри почти нищо. Карпов застана нащрек, тъй като ясно съзнаваше, че каквото и да каже в отговор на тези неясни подмятания, то ще даде на Лантин допълнителна храна за размисъл. От друга страна, мълчанието му можеше да се изтълкува още по-зле…

Успя да открие възможно най-неутралния отговор и леко поклати глава:

— За мен тя винаги е била лоялен и интелигентен агент.

— Може би — сви рамене Лантин. — Но работата не е там. Безпокоя се от факта, че прекалено ревниво пази операциите на отдела си. Сякаш е обзета от ксенофобия… Ако не е така, значи крие нещо.

— Глупости! — реагира като ужилен Карпов, после моментално се овладя. — Виж какво, Юри. Отделът, който се ръководи от генерал Воркута, е сред най-дълбоко засекретените отдели на службата. Излишно е да ти напомням това. Възложил съм й изключително трудна работа, но до този момент Воркута се справя великолепно. Според мен твоите подозрения са напълно безпочвени.

Лантин сви рамене, сякаш въпросът не го вълнуваше особено.

— Може би си прав. Но искам да подчертая, че имам немалък опит с гузната съвест на хората около себе си. Затова предлагам моите хора да я поставят под наблюдение за месец-два, просто за да сме спокойни. Няма да имаш нищо против, нали?

— След като държиш на това — въздъхна Карпов. Едновременно с това се запита дали Лантин наистина има подозрения по отношение на Даниела, или просто опитва почвата за настъпление към собствените му правомощия. Да подозира Даниела е пълна глупост, следователно остава другото. Карпов призна пред себе си, че Лантин е избрал един наистина отличен подход. Дано се продъни в ада, изруга мрачно той. Не бих могъл да се боря с него, без да замеся и нея.

На път за дома в ЗИЛ-а на Лантин той се запита дали не трябва да й позвъни и да я предупреди. После размисли и се отказа. На този етап от сложната игра точно това не биваше да си позволява. Трябва да мисли за „Лунен камък“ и за нищо друго. А ключ към операцията е Лантин. Докато обстановката не се промени, Карпов ще трябва да бъде безупречен с него, каквото и да му струва това.

Ех, веднъж само да влезем във финалната фаза, скръцна със зъби Карпов. Тогава няма да имам нужда от Лантин и хубавичко ще го подредя! Не само ще получа своето отмъщение, но и ще му се наслаждавам! Така, както мазното копеле се наслаждаваше на храната си тази вечер! Ще му дам да си хапне малко отровно месце — един достоен край за заслужил другар като Лантин! А после ще взема Даниела и ще идем да танцуваме на гроба му!

— Здравей, Роджър — каза Антъни Беридиън. Щорите на прозорците зад гърба му бяха спуснати, в процепите се виждаше Белият дом, осветен като градински фонтан.

Голямата глава на Беридиън се извъртя хищно към помощника му. Липсата на светлина в кабинета превръщаше очите му в черни дупки, над които бяха надвиснали рунтави вежди.

— Исках да си поговорим за нашия айсберг — промърмори той. — От пет сутринта стоя на компютъра…

Донован се отпусна на кожения стол, който приличаше на ластик и беше точно толкова удобен.

— И какво откри?

— Доста неща — изгрухтя Беридиън. — Ето, можеш да хвърлиш едно око… — ръката му побутна навита на руло компютърна разпечатка, очите му внимателно следяха лицето на помощника, който се зарови в списъци, диаграми и странни по форма графики.

— Започва да ми се струва, че нашият айсберг май ще се окаже самият Ничиреншу…

— Как? Всички знаят, че той е на свободна практика.