Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Комото го измери с пламнал поглед, но не отвърна нищо.

— Би ли заел мястото, на което преди малко стоях аз? — попита Джейк.

Оябунът се задави от гняв. „Този мръсен чужденец вече за втори път ме надхитрява, помисли си той. Така ме работи, че няма начин да му откажа!“

Овладял нервите си, Комото леко кимна с глава:

— Подобен акт несъмнено ще ме убеди, че говориш истината — промърмори той. — Но имам едно условие. Тоши-сан ще стои до теб, а дулото на пистолета му ще бъде опряно в слепоочието ти. Ако не успееш да дублираш моето постижение, той веднага ще ти пръсне главата.

По лицето на оябуна играеше лека усмивка, очите му не изпускаха очите на Джейк. Сблъсъкът на волята им можеше да се докосне с пръст. Джейк усети могъщата психическа енергия на японеца, но едновременно с това и нещо друго — уважение. Плахо и потиснато от волята, но все пак истинско уважение. За начало това му беше напълно достатъчно.

— Приемам твоето условие — поклони се той.

— Разбира се, че ще го приемеш, итеки! — изръмжа Комото и направи знак на горилата си: — Вържи му очите, Тоши-сан!

Онзи пристъпи напред, но Джейк го спря.

— Искам да зная точния ти ръст, оябун — каза той.

— Метър шестдесет и шест — отвърна с известна гордост Комото, изведнъж възвърнал доброто си настроение. — Не е лошо за японец, нали?

А Джейк се запита дали и оябунът не страда от заблудите на своите собствени илюзии. Той нямаше представа дали Джейк изобщо е виждал лъкове за „кюжутцу“, да не говорим за уменията на опитен сенсей. Закова поглед във фигурата му, опитвайки се да запечата размерите й в съзнанието си. После кимна на Тоши и протегна врат за превръзката.

— Не я стягай прекалено силно — обади се Комото. — Трябва да бъдем сигурни, че няма да причиним страдание на итеки… — Смехът му беше буен: — Особено пък в последните мигове на живота му!

— Какво искаш да кажеш? — затаи дъх Джейк, усещащ с цялото си тяло присъствието на Тоши зад гърба си.

— Искам да кажа, че каквото и да постигнеш, Тоши пак ще ти пръсне мозъка!

— Споразумението ни беше друго.

— Споразумения сключвам само с цивилизовани хора — долетя някъде отдалеч гласът на Комото, който очевидно вече се беше насочил към мишената. — А не с разни итеки…

— Дори животните имат чест — прошепна Джейк, сигурен, че оябунът не може да го чуе.

Тоши се премести вляво от него, миг по-късно хладното дуло на револвера се заби зад ухото му.

— Обречен си, итеки — промърмори боецът. — Каквото и да направиш… Имам заповед да стрелям още преди да си опънал тетивата…

Джейк направи всичко възможно да пропусне думите му покрай ушите си. Подозираше, че японците го подлагат на последното, най-страшно изпитание. Комото несъмнено би дал всичко на света да го види пречупен, да докаже варварското му несъвършенство. Но Джейк беше твърдо решен да му спести това удоволствие. Същевременно, някъде дълбоко в съзнанието му, потрепваше ужасът. Ами ако не блъфират? Тогава това са последните му мигове на този свят…

Тръсна глава и се изключи от окръжаващата го реалност. Концентрира се върху тежестта на дългия лък в ръцете си, искаше да усети както гъвкавостта на тетивата, така и съвършената аеродинамика на стрелата. В ръцете си държеше боен лъки тетивата му беше силно натегната. Още по-добре, въздъхна вътрешно той. Церемониалните оръжия крият далеч повече изненади.

Стоеше напълно неподвижно, бавно поставяше дишането си под контрол. Превръзката върху очите престана да му пречи, околната среда изплува в съзнанието му ясно като на професионална фотография. Усети разположението на дърветата, видя тунела, в който само след миг щеше да пусне стрелата си. Даде си сметка за лекия полъх на нощния ветрец, с който трябваше да се съобрази миг преди да отпусне тетивата.

В ушите му кънтеше жуженето на насекоми, отчетливото пърхане на нощните пеперуди около лампата над входа. Постепенно се сля с градината, превърна се в неразделна част от нея. А после усети „ба-мак“ — божествената пулсация. Тя опъна една съвършено права линия между ръцете му и мишената, зад която стоеше Микио Комото. Вътрешното му око ясно видя амплитудата на разклатеното чучело.

Зае стойката на стрелците, известна с името „ашибуми“, изпусна въздуха от дробовете си, задържайки част от него в долната част на корема — според изискванията на „ба-мак“. Усети присъствието на Комото с релефна яснота, сякаш стоеше на една ръка разстояние от него, а не на цели сто метра… Бавно вдигна лявата си ръка и опря лъка на лакътя си. Позиция „югаме“. Започна да опъва тетивата, краят на стрелата беше на нивото на устата му. Тази позиция се нарича „кай“ — последната от трите най-важни фази на „кюжутцу“. Концентрацията на духа му отговаряше точно на напрежението на мускулите, които държаха тетивата опъната. Умът му се фокусира върху клатенето на „марумоно“. Тик-так… Тик-так…