Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

— От тези приказки нямаме никаква полза — хладно го изгледа Беридиън. — Не можеш да ревеш за своите бойци и в същото време да ги хвърляш в бой… Искам да не забравяш това, Роджър. — Думите му бяха наситени с отрова и Донован неволно потръпна. — Важно е само това, което е станало там. Отделно от клането…

— Откъде знаеш, че изобщо нещо е станало? — любопитно го изгледа Донован.

— От поведението на Мейрък — простичко отвърна Беридиън. — Аз познавам своите оперативни агенти. Мейрък винаги е бил един добре приспособяващ се особняк. — От устата му се откъсна кратък смях. — Знам, че това звучи противоречиво, особено по отношение на терминологията. Президентът положително го е забелязал. Но той няма моя опит в света на сенките…

— Както и да е. Мейрък беше един от най-добрите ни агенти заедно със Столингс. Дори го превъзхождаше в някои отношения, особено в подхода си към хората, действащи в екип. Най-ценните си секретни сведения от Хонконг получавахме по време на неговия престой там. Той е роден за лидер. Агентите се избиваха да влязат в неговия екип… — Донован отбеляза, че Беридиън говори за Мейрък като за покойник.

— Но след мисията при река Сумчун всичко се промени. Той изгуби личните си контакти с Дейвид Ох, а вероятно и с жена си. Сякаш се беше откъснал от тези, които имаха най-голямо значение в живота му. Ако не го познавах толкова добре, бих казал, че се готви за смъртта…

— Психологическият портрет на Мейрък изключва напълно евентуалното желание за смърт — отбеляза Донован. — Ако не ме лъже паметта, заключението на нашите лекари психолози беше точно обратното. Неговата воля за живот е направо изключителна.

Беридиън кимна и бавно започна да се съблича.

— Още една причина да се питаме какво е станало сред онези пущинаци — промърмори той и окачи ризата си на куката. — И това ни връща на квадрат едно: нашия айсберг. Ничиреншу. Тръгнем ли подире му, неизбежно ще стигнем до генерал Воркута. Искам да я махнем от този пост, Роджър. Тя превърна КВР в смъртоносно оръжие. Според мен е крайно време да опитаме да раздрусаме Карпов с малко дезинформация. Може пък и да стане… Ако клъвне, той положително ще прибегне до някои мерки, които биха ни били от полза…

— Като например да отстрани генерал Воркута, така ли?

— Това би било прекрасно — призна Беридиън. — Но ще иска време и доста задълбочени проверки. А ние трябва да премахнем Ничиреншу по най-бързия начин. Вдигай Столингс и го пращай обратно там. Той обича да е в центъра на такива ситуации. — Беридиън бавно се покатери на масата за прегледи. — Знаеш ли, че това ми носи истинска болка в задника?

— Мислех, че вече си свикнал — промърмори Донован и леко кимна на лекарката, която се появи на прага. — Освен това ти лично заповяда ежеседмични прегледи за шефа на Агенцията, при това в присъствието на някой от помощниците му.

Лекарката — жена на около четиридесет години, която Донован тайно харесваше, придърпа чаршафа върху белите ръце на Беридиън. Имаше красиво и силно лице със славянски черти, едра гръд и дълги бедра. Донован се надяваше, че някой ден ще му се отдаде възможност да изследва тези бедра по-отблизо. Жената ги възнагради с хладна служебна усмивка и това беше всичко. Отношението й беше съвсем професионално, макар че Донован беше оградил с кръгче датата, на която сам се подлагаше на хладните й пръсти.

— Напомни ми другата седмица да пратя Ундерман на мое място — промърмори Беридиън.

Лекарката го възнагради с хладния поглед на възпитател в пансион за малолетни престъпници и той доволно се разсмя. Най-накрая беше успял да я засегне.

На светлината на слабата крушка лицето на Микио Комото изглеждаше като излято от бронз.

— Мейрък-сан.

Краткото обръщение беше достатъчно. То ясно показваше промяната в отношението му — нещо, което не всеки японец беше готов да си позволи. Беше се приближил от далечния край на градината бавно, като камък, изплувал от водите на дълбок кладенец.

Джейк по-скоро усети, отколкото видя набитата му фигура. Зърна първо разкопчаната на гърдите риза, а чертите на лицето му станаха отчетливи едва когато спря на метър от него.

Беше затворено и напълно спокойно лице. За това състояние си имаше точен идиоматичен израз на японски, но Джейк не можеше да си го спомни в момента. Усещаше неговата „хара“ — вътрешната му сила, и това беше напълно достатъчно.

Вдигна ръце и в тях се появи стрелата, която беше изстрелял Джейк.