Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Свел глава на гърдите си, той мислеше за майка си. На камъка бяха издълбани две редици йероглифи, но той дори не ги погледна. Посланието им беше запечатано в сърцето му завинаги.

Макар да означаваше „ден на смъртта“, думичката „мейничи“ се изписваше с два йероглифа, които се идентифицираха с „ден“ и „живот“. Това противоречие лесно се обясняваше с факта, че с почитта си към мъртвите близки хората всъщност ги връщат в света на живите, макар и за кратък отрязък от време, един път в годината.

На този ден се събират и всички живи членове на едно семейство, независимо къде ги е запратила съдбата. Ничиреншу беше тъжен от факта, че тук нямаше никой друг, освен него. Семейството, което е един от най-важните стожери в живота на японците, при него се състоеше само от един член.

Солени сълзи се плъзнаха изпод спуснатите му клепачи. Задържаха се за миг върху потръпващите скули, после започнаха да капят върху кимоното.

Юмико беше мъртва от много години, но сега, благодарение на „мейничи“, отново оживя пред очите му. Той си спомни лицето й, което не беше изгубило нищо от порцелановата си хубост с течение на годините. Изтънчените младежки черти бяха някак омекотени И може би затова още по-прекрасни.

Като дете често се зазяпваше в прекрасните порцеланови кукли „нингио“, поставени в стъклени кутии зад витрините на магазините за сувенири. Притискаше нос в стъклото и ги гледаше, докато очите му се премрежваха. Помнеше евтините кукли от оризова хартия, които Юмико окачваше в стаята му, когато беше болен. По-късно научи, че чрез тях тя е искала да прогони злите духове. Докато се мяташе от пристъпите на треска, Юмико седеше край леглото му и забързано майстореше нови и нови кукли, които трябваше да го предпазят от по-тежки болести.

А после, след като пристъпът отминаваше, тя се заемаше да укрепва тялото и духа му. Беше толкова упорита и последователна, че от детството си насам Ничиреншу не знаеше какво е болест.

За него Юмико беше и майка, и баща. Не пожела да се омъжи повторно, не допусна в дома си нито един любовник. Използваше времето си за изучаване на древни ръкописи, които събираше из цялата страна, и често се губеше по цели седмици.

Момчето заспиваше под акомпанимента на напевните й псалми, които се смесваха с жуженето на нощните насекоми зад прозореца.

Макар да беше дребна и изящна, тя обладаваше желязна воля. Духът й беше олицетворение на това, което японците наричат „тетцу но кокоро“ — стоманена душа. Дори смекчени от патината на времето, спомените му за нея не бяха свързани с никаква проява на слабост. Обичаше го много, но никога не го глезеше. На практика дори не го докосваше.

Ничиреншу си спомняше ясно само една случка от детството си. Занесе у дома едно кученце, което беше сритал край училището. Просто ей така, вероятно от отегчение. Вече беше започнал да тренира при Митцунобе и един ритник се беше оказал достатъчен, за да строши врата на животинчето.

Юмико хвърли поглед на кученцето и му заповяда да го изхвърли извън къщата. После го вкара вътре и го напердаши.

Не притежаваше достатъчно сила, за да му причини болка, но разцепи кожата му с нещо остро, вероятно пръстен. От лицето на Ничиреншу рукна кръв.

Видяла това, майка му изпадна в истински ужас. Изкрещя като луда, стисна го в прегръдката си и започна да го люшка напред-назад.

След секунди горещите й сълзи намокриха устните му. От гърлото й се проточи болезнено стенание. Той потръпна. Никога не беше чувал подобен звук от човешко същество, толкова натежал от отчаяние.

Този миг се оказа преломен и за двамата, макар че никой от тях не усети това. Душите им се сляха. Ничиреншу изпълняваше всичко, което искаше тя от него. Това беше вършил и преди, но сега нещата се промениха. Защото започна да вярва в това, в което вярваше тя. Стана леко и неусетно, просто защото я обичаше. Тя беше живота, той беше готов да направи всичко, само и само да не чува отново този отчаян стон.

Тя остана най-красивата жена в живота му, времето беше безсилно пред спомените. Лицето и фигурата на Юмико бяха запечатани в съзнанието му с невероятна яснота.

Видя я гола едва след като почина и някой трябваше да я подготви за погребението. Това беше единствената гледка, която пожела да забрави. Лицето й беше съвършено дори в смъртта, но под чаршафа ясно се виждаха обезобразените части на дребното й тяло.

„Мейничи“. На този ден Юмико оживяваше и се връщаше при него. Достатъчно беше да дойде и да коленичи пред гроба й. Чувстваше се близко до нея, усещаше духа й като нежна мантия около раменете си.