Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

И Ничиреншу. Първата и най-неотложна задача.

Едно беше сигурно: връзката му с ръководството на Агенцията е безвъзвратно прекъсната. След като не знаеш на кого да се довериш, най-добре е да не се доверяваш на никого. Този важен урок беше усвоил още като хлапак по мръсните задни улички на Хонконг.

Когато си на вражеска територия и обстоятелствата са срещу теб, задължително трябва да потърсиш помощ , учеше го Фо Саан. Ако си сигурен, че няма кой да ти помогне, значи трябва да промениш начина си на мислене. Просто защото помощ можеш да откриеш на най-неочаквани места…

Джейк се замисли върху тези думи, умът му механично прехвърляше възможните решения. И неизменно стигаше до едно и също заключение. Само един човек в Япония беше в състояние да му помогне. На пръв поглед тази мисъл изглеждаше напълно абсурдна, но той отново си спомни за напътствията на Фо Саан и куражът му започна да нараства. Какво ли пък толкова има да губи?

Утрото го завари на път, краката му уверено стъпваха по козите пътечки на планинската верига, известна с името Сабята.

Жанг Хуа намести многодиоптровите очила на носа си и влезе в кабинета. Жестът му беше чисто механичен, тъй като очилата почти веднага се смъкнаха обратно надолу.

Зад широките прозорци с лошо уплътнени рамки се простираше нажежената повърхност на площад „Тянанмън“, помръдваща като жива в маранята.

— Добре ли се чувстваш днес, другарю министър? — попита той и пусна купчина папки в кошничката върху бюрото.

Ши Зи-лин само изсумтя. Беше потънал в четене на няколко дълги телекса, които преди малко донесе на ръка униформен куриер.

— Изглеждаш добре — отбеляза след малко Жанг, изчакал Зи-лин да подреди хартията на стегната купчинка. На практика обаче беше точно обратното — министърът изглеждаше доста зле. Лицето му беше бледо, ръцете му видимо трепереха. Може би акупунктурата вече не му действаше.

Зи-лин рязко вдигна глава, Жанг Хуа отмести поглед като дете, хванато да върши пакост.

— Потиш се, приятелю — отбеляза Зи-лин. — Може би на теб не ти е добре?

— Нищо ми няма, другарю министър.

— Хайде, хайде — вдигна ръка Зи-лин. — Сега сме само двамата, стига с тези официални обръщения… — забеляза накъде се мести погледът на помощника му и добави: — Затвори вратата и сядай, приятелю.

Изчака го, сложи телексите в тънка папка и закова черните си очи в лицето на по-младия мъж. Единствено те изглеждаха недокоснати от годините, бяха все така блестящи и интелигентни.

Вдигна малка каничка от масата до себе си и напълни чашките.

— Пийни си малко чай, ще те ободри — ръката с чашата потрепваше. — Страхувам се, че е малко хладен. Вече не понасям горещия чай… Сега предпочитам да ме разхлажда, докато на младини ме топлеше.

Отпиха от чашите.

— На млади години взех решение да стана Небесен страж на Китай — промълви Зи-лин. — Който е с мен, трябва да споделя този товар…

— Зная, другарю Ши. Но конфликтът с Ву Айпинг ще има сериозни последици за нас. Страхувам се, че е прекалено силен. Той е твърде млад, за да разполага с толкова власт. Като ръководител на академията работи в една-единствена насока — да открие начин за военно възпиране на руснаците, които заплашват нашите граници. В негово лице групата срещу теб има могъщ предводител, войнствеността му се харесва на прекалено много хора в Пекин. Има всички шансове да ни победи и тогава… — раменете на Жанг Хуа потръпнаха.

Зи-лин въздъхна и остави чашата.

— Предвидих това развитие на нещата, приятелю — рече той. — О, нямам предвид конкретната поява на Ву Айпинг. Но знаех, че ще се сблъскаме с някой като него. Наистина е силен, може би ще успее да ни победи. Но ние не трябва да се предаваме, защото без нас Китай е обречен. Ние сме бъдещето на тази страна. Отдавна съм убеден в това, отдавна зная, че ми трябва помощ за реализиране на крайната цел. Но за нея е необходима пълна всеотдайност и безкрайна концентрация, необходима е саможертва. А не самодоволство и обожествяване, както правеха Чан, Мао и всички останали. Те бързо забравиха откъде са тръгнали и започнаха да си въобразяват, че светът се върти около тях. Но грешаха…

— От онова поколение оцелях само аз, Жанг Хуа. Оцелях благодарение на своята всеотдайност. Не го направих заради лични амбиции. И аз, подобно на будистките монаси, имах своя Бог, на когото обрекох живота си. Знаех, че ако искам да служа истински на Китай, трябва да се освободя от всички лични притежания и амбиции. От всички!