Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

В кабинета настъпи тишина, нарушавана единствено от тихото бръмчене на вентилатора, поставен върху шкафа край стената. Лепкавият въздух не ставаше по-хладен, но все пак се раздвижваше.

— Понякога е много важно да усетиш, че те превъзхождат — промълви с леко потрепване в гласа Жанг Хуа.

— Така ли мислиш, приятелю? Нима толкова лесно си изгубил вярата си след всичките тези години?

— Човек никога не трябва да губи вяра — отвърна Жанг Хуа и хвърли бегъл поглед към треперещите ръце на възрастния мъж срещу себе си. — Не исках да оставаш с подобно впечатление.

— Добре. Сега можеш да си допиеш чая, Жанг Хуа. Обещах на баща ти да се грижа за теб и не съм забравил това.

Затвори очи и се замисли за саможертвата. За всичките манипулации в живота си, за онези, които продължаваше да прави и в момента. За живота на безброй люде, който продължаваше да зависи от волята му. Това ли е бъдещето на Китай, за което беше мечтал?

Приказките за саможертва са едно, но практическата реализация — нещо съвсем друго.

Кога за последен път съм бил истински щастлив, запита се той. Потърси отговор на този въпрос, но не успя да го открие.

Столингс имаше намерение да поязди. Дори се обади в Кинотеатъра и нареди да оседлаят жребеца му.

Но после промени намеренията си. Преполовил купичката ягоди със сметана, той стана и отиде до телефона да отмени ангажимента. Закуската така и остана недовършена на масата. Качи се в колата си и подкара към службата на улица „Х“.

По време на полета от Япония се опита да поспи, но го връхлетяха кошмари. Сънува, че е изпълнил поредната задача за отстраняване на вреден за Агенцията човек, язди през гъста гора, преследван по петите от жадни за мъст врагове. Не знаеше как са го надушили. Клонки шибаха лицето и раменете му. Правеше всичко възможно да се предпази, но гората беше срещу него и скоро се оказа с разкъсани дрехи, гол и ожулен до кръв.

Остана с убеждението, че е наказан. Но за какво? Изпълнението на поставената задача беше безупречно. Отне живота на поредната жертва и толкоз.

После изведнъж му хрумна, че е убил не този, когото трябва. Изпадна в ужас от тази мисъл, веднага след това разбра, че го преследват. Как е възможно това? Беше проявил безкрайна предпазливост, както винаги.

Но зад гърба му тропаха конски копита и той пришпори жребеца си. Това му донесе не толкова бързина, колкото още по-жестоко шибане от клоните на дърветата.

Тропотът на копитата зад гърба му ставаше все по-отчетлив, той отчаяно заби шпори в хълбоците на животното. Наведе се ниско над гривата му и започна да го подтиква с напрегнат глас и удари по шията.

Сенките се притискаха в гърба му, закриваха кръгозора му. Не виждаше небето и звездите, от раните му шуртеше кръв. Колкото по-бързо галопираше, толкова по-жестоко ставаше наказанието му. Защо?

Тропотът на копита стана още по-отчетлив и Столингс рязко извърна глава. Видя жребеца без ездач, с разширени ноздри и демонично пламтящи очи.

Нададе толкова пронизителен вик, че към мястото му се затичаха две стюардеси едновременно. Едната от тях — младо момиче с кестенява коса и привлекателна бенчица в ъгълчето на устата, остана при него до края на полета. След известно време му даде телефонния си номер и така успя да пооправи настроението му.

Кошмарът обаче отказа да го напусне. Остана с него и у дома, под горещия душ, който отмиваше мръсотията от дългия път. Настани се на масата за закуска, отрупана с китайска храна; пъхна се и в леглото, докато любеше Дона — стюардесата с кестенявите коси; придружи го и в залата за тренировки, където се залови с щангата и машините за тежко физическо натоварване.

За разлика от другите му сънища, този кошмар не избледня нито с настъпването на нощта, нито с първите лъчи на утринното слънце. Това беше причината, поради която се отказа от ездата и скочи в колата, без дори да приключи със закуската.

Лепна се в съзнанието му като невидима завеса, душата му потръпна от неясен страх. Защо?

Беше твърдо решен да открие отговора на този въпрос.

Влезе в стаичката без прозорци, която използваше за кабинет, и включи компютърния терминал. Агенцията използваше специална разработка на електронната компания „Ксикор“, която многократно надхвърляше възможностите на компютрите за нормална употреба. Дълбоко под земята беше монтиран главният терминал, залата използваше специално пречистен въздух и сложна климатична инсталация, която поддържаше температурата и влагата в строго определени граници.