Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Отговор на тези въпроси нямаше. Те само повдигаха още много въпроси, съзнанието й беше запълнено с тях.

Кога ще дойде за мен, запита се Мариана. Кога ще отговори на въпросите ми, както обеща?

Къде е Ничиреншу?

Генерал Даниела Александровна Воркута прибираше последните документи в тънкото си куфарче, когато на вратата се почука. Кабинетът й се намираше на петия етаж на огромната занемарена сграда на площад „Дзержински“ №2, която по ирония на съдбата беше изградена в стил нов ренесанс и в която се помещаваше придобилият зловеща слава по света Комитет за държавна сигурност.

Стаята трудно би могла да се нарече кабинет, поне според нейните представи. Имаше правоъгълна форма с размери три на пет метра, прозорецът гледаше към площада, сред който се издигаше бронзовата статуя на Феликс Дзержински. Този съветски герой е бил по произход поляк, първи ръководител на съветската тайна полиция, създадена през 1917 година, веднага след победата на болшевиките. Днес статуята му напомняше на масите за истинския смисъл на живота, предупреждаваше ги за революционната бдителност, чийто страж беше КГБ. Бдителност, отдавна изхабена от употреба, поне в границите на СССР. Никой не обръщаше внимание на статуята, дори войниците минаваха покрай нея, без да й отдават чест.

Кабинетът на генерал Воркута почти не се отличаваше от кабинетите на останалите висши ръководители на най-могъщата държавна институция в страната. Беше малък и тъмен, обзаведен с потискащо тежки дървени мебели, произведени зле в някое румънско или чехословашко предприятие. Таванът беше нисък и се нуждаеше от боя. Беше изпъстрен с пукнатини и тъмни петна — безмълвни свидетели на безкрайните заседания и разпити сред облаци тютюнев дим. През последните девет месеца генерал Воркута беше написала няколко докладни с искане за подмяна на мебелировката. Получаваше обещания и нищо повече. Но тя не се отчайваше и в началото на всеки месец попълваше съответния формуляр.

Даниела Воркута натисна фаса на цигарата си от черен тютюн в грозния метален пепелник, който лежеше върху изподрасканата повърхност на махагоновото писалище. Денят беше мрачен и студен, с чести превалявания, които беше предсказал сутринта говорителят по радиото. Сякаш за да подсили мрачната обстановка, тя беше включила само металния лампион с тежък абажур, който хвърляше кръг жълтеникава светлина единствено върху бюрото. Самата тя оставаше в сянка.

— Влезте — обади се тя и вратата безшумно се отвори.

В стаята влезе униформен куриер с малко кожено куфарче в ръка.

— Другарю генерал, току-що го донесоха за вас — лаконично съобщи той. Очите му бяха заковани в стената над главата й.

Генерал Воркута се разписа на формуляра, изчака излизането на куриера и едва тогава извади връзката с ключове, която беше прикрепена за колана й. В куфарчето имаше четири листа дебела хартия, изписани с нещо, което наподобяваше йероглифи. Но това беше шифър, който тя лично беше измислила преди години, още като офицер в Службата по активни мероприятия, където, освен с шифри, се занимаваше и с дезинформация. Тогава това беше едно обикновено упражнение, но сега — нещо съвсем различно и далеч по-важно…

Сърцето й ускори ритъма си. Това беше последният доклад от „Медея“ и тя бързо се концентрира. Отдавна чакаше този доклад, душата й потръпна от нетърпение час по-скоро да го разшифрова.

Откъм вратата, се разнесе шум, помръднаха сенки.

— Добро утро, другарю генерал — обади се басов мъжки глас.

Даниела се усмихна и топло отвърна на неофициалния поздрав, въпреки ледените топчета, които се появиха в стомаха й.

Анатолий Десидович Карпов пристъпи в кабинета, мечешката му фигура почти прикриваше човека зад него. После и той влезе вътре, извисил се с една глава над Карпов.

Даниела побърза да сложи длан върху листовете с шифрованото послание. Генерал Карпов — началник на Първо главно управление на КГБ, мълчаливо прекоси голите дъски на пода и се отпусна в единствения стол, закован срещу бюрото на Даниела. Беше със среден ръст, но от цялата му фигура се излъчваше внушителност. Имаше широки гърди и рамене на борец, твърдите мускули играеха като живи под дрехите му и едва ли някой би допуснал, че съвсем наскоро този мъж беше отпразнувал шестдесет и втория си рожден ден.

Гъстата и права коса на Карпов беше блестящо черна, но Даниела добре знаеше, че това се дължи на шишенцето с боя, което влизаше в употреба веднъж на две седмици. Върху силното му, прорязано от дълбоки бръчки лице, доминираха гъсти черни вежди. Погледът на ясните кафяви очи зад очилата с телени рамки беше проницателен и леко заплашителен. Но усмивката му беше топла и сърдечна, Даниела винаги беше готова да й откликне.