Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

— Идеологическа възпламеняемост — прекъсна я Лантин. — Мисля, че това беше терминът, до който прибягва генерал Карпов в своите месечни доклади до Политбюро… Аз и моите колеги го харесваме — издължената му глава леко се наклони: — Както харесваме и дейността на вашия агент-единак…

Сега трябва да се концентрирам до крайност, стегна се Даниела. В тази сграда комплименти се правят рядко, особено пък очи в очи. Ако Политбюро действително иска да я поздрави за умелото ръководство на Ничиреншу, част от тези поздрави несъмнено щеше да отмъкне Карпов, просто защото беше над нея. А фактът, че е позволил на Лантин директна среща, никак не беше окуражаващ…

— Благодаря, другарю — усмихна се леко пресилено тя. — Правя каквото мога. Не крия, че ми е приятно да науча за положителната оценка на усилията си, особено когато тази оценка идва от толкова високо място…

Карпов беше вперил поглед в прегорелия връх на пурата си.

— Вие знаете, че понякога сме склонни да мислим за тази сграда като за място, където се решават съдбините на Русия, другарю генерал — промърмори той. — Ние сме самата Русия… Нали така се говори по коридорите? — главата му едва забележимо кимна: — Признавам, че в това може би има частица истина… — тъмните му очи се заковаха в нейните. — Но всичко си има граници, другарко! — изтръска пепелта от пурата си.

Не беше нужно да подчертава, че Юри Лантин е представител на друга, по-могъща власт извън стените на КГБ. Истинската сила на Матушка Русия… Даниела бързо улови скритата заплаха в тези думи.

— През миналата седмица вашият агент едва не е загинал — обади се Лантин. — Нападнали са го на негов терен и това ме безпокои… — показалецът му леко поглади тънките мустачки: — Особено след като научих, че нападението е било извършено от екип на Агенцията, командван от Джейк Мейрък.

— Мейрък… Мейрък… — Карпов произнесе думите напевно, сякаш учеше непознат език. Очите му бяха вдигнати към тавана, от устата му излетя синкаво кълбо дим.

— Ничиреншу е ликвидирал петима от нападателите — каза Даниела.

— Но не и Мейрък — гласът на Лантин стана по-твърд и Даниела наостри уши.

— Ранен, но жив… — добави Карпов с леко осъдителен тон.

— Отчитайки предишни акции на Ничиреншу и опита му да се справя в тежка ситуация, аз намирам за твърде обезпокоителен факта, че е допуснал да бъде нападнат пряко. При това на свой терен…

Даниела усети как очите на Лантин прогарят лицето й и бавно се извърна към него. В погледа му имаше нещо особено. Нещо странно, което нямаше нищо общо с този кабинет и тази сграда… Отчете го, после го съхрани в паметта си за бъдещо изследване. В момента нямаше никакво желание за допълнително разклащане на лодката.

— Би трябвало да разполага с по-добри информатори — продължи Лантин. Този човек изобщо не примигва, установи с леко учудване Даниела. Сигурно носи контактни лещи и може би с това се обяснява особената настойчивост на погледа му. — Успехите му са безспорни, но повечето от тях принадлежат на миналото. Според мен е време да подложите на тест своя Ничиреншу, другарко Воркута…

Даниела понечи да протестира, но навреме си спомни за предупреждението на Карпов.

— Какъв тест имате предвид? — попита тя.

— Нещо крайно, нещо напълно дефинитивно — отвърна Лантин и Даниела изпита неволно възхищение от приспивния му тон. — Пред нас се разкрива една възможност, която е колкото бърза и удобна, толкова и елегантна…

— Каква е тя? — попита Даниела, успешно възприела приспивния му тон.

Лантин се отдалечи от стената и стаята сякаш се изпълни с излъчването му. Нямаше начин да не се вслушат в думите му.

— Ето какво ще направите, другарко — меко промълви той. — Ще изпратите свои агенти, които трябва да бъдат край него, да го наблюдават неотстъпно… Ако считате за необходимо, спокойно можете да използвате аудио и видеотехника. Искам да бъда сигурен, че все още притежава своя инстинкт за унищожение. Когато бъда убеден в това, вие ще му предадете своята пряка заповед: да ликвидира Джейк Мейрък.

Пурата на генерал Карпов угасна. Той въздъхна и бавно я пусна в железния пепелник на бюрото.

Тцун-Трите клетви гледаше към пристанището на Абърдийн. Облегнат на перилата на високата си джонка, той наблюдаваше къдравите вълни и потъмнялото небе, надвиснало ниско над Южнокитайско море. Но лошото време изобщо не го притесняваше.

В лявата си ръка държеше лист фина оризова хартия, внимателно сгънат на четири. Въпреки очевидните грижи, които са били полагани за него, външната му страна беше изцапана с кафеникави петна — сигурно доказателство за дългия път на този лист между подател и получател.