Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Бронзовите й ръце са голи. Стои спокойно и отпуснато, но перилата притискат задните й части, гърдите й са изпъкнали.

Очите й са пълни с обещания.

Съзнанието му е запълнено от Мариана. Приближава се, отваря уста, нейното име е на устните му.

Лекото пулсиране в трапчинката на шията й свидетелства за нейния копнеж. Той я притегля към себе си, завладян от желание. Има чувството, че цял живот я наблюдава от разстояние, но никога не е могъл да я притежава. Топлината й го възпламенява. Устните й се разтварят под неговите, меки и покорни. Езикът й е горещ и търсещ, плъзга се около неговия. Възбуден е толкова силно, че изпитва болка.

От гърлото му се откъсва дрезгаво стенание, най-сетне е в състояние да произнесе името й…

Блис…

Седна в леглото, отворил уста като риба на сухо. Първото нещо, което видя, беше тя.

— Блис!

— Тук съм, Джейк. Всичко е наред.

Той объркано примигна. Тя се надигна, взе една кърпа и попи потта, която бликаше от тялото му. Стори го така, сякаш го вършеше всеки ден.

— Сега е по-лесно — прошепна, сякаш отгатнала мислите му. — Бинтовете вече не са толкова много…

Гледаше я през полуспуснати клепачи, медно жълтеникавите му очи блестяха. Беше евразийка, която лесно би могла да мине и за чиста китайка, ако човек не се вгледа внимателно в чертите на лицето й. Кой беше австриец? Дядо й, или може би баба й… Не можеше да си спомни. Но стоманеносивите точици в черните й очи, решителната линия на брадичката и формата на ушите й недвусмислено доказваха наличието на бяла кръв в жилите й.

Косата й беше дълга и гъста, отметната на една страна. Големите й очи бяха доста раздалечени над високите скули. Устните й бяха плътни и чувствени, той още потръпваше от докосването им по време на съня… Остро чувство на вина прониза сърцето му.

— Мога ли да получа чаша вода?

Тя се извърна към гарафата, а той използва времето, за да докосне с длан пламналите си бузи. При вида на голата й шия почувства, че отново се изчервява.

Беше облечена в проста копринена блузка без ръкави и яка, цветът й беше наситенозелен. Плътта под ключиците имаше цвят на крем. Талията й беше пристегната с широк тъмносин колан от фина кожа, зелената ленена пола под него изглеждаше току-що изгладена.

Отпивайки от чашата, която му подаде, той се опитваше да свърже тази вълнуваща жена с момиченцето, което споделяше игрите му преди много години. Отново усети острото пробождане на чувството за вина, стомахът му се сви.

Защо се върна, безгласно попита той. Защо точно сега? Защо изобщо го стори?

— Какъв ден е днес?

— Четвъртък — отвърна тя, наведе глава и добави: — Вече изглеждаш решително по-добре!

— По-добре от какво?

Тя се засмя, ситните й бели зъби проблеснаха. Всичко, свързано с нея, го караше да мечтае за неотдавнашния сън.

— От вчерашното ти състояние.

— Трябва да се махна оттук.

— Гладен ли си?

— Ще те изям, ако си малко по-близо — отвърна той, после осъзна сексуалния намек в думите си и отново почервеня. Ех, този сън! — Исках да кажа, че наистина умирам от глад…

— Това означава, че имаш всички шансове наистина да се махнеш оттук.

Джейк не можа да разбере дали е усетила двойственото значение на думите му. Нима наистина беше двойствено , запита се той. Не, по-скоро приличаше на фройдистки намек…

— Имах предвид да се махна веднага, още сега…

— Мисля, че преди това трябва да хапнеш нещо — отвърна Блис и натисна звънеца за сестрата.

Джейк въздъхна. Вече беше обзет от нетърпение, белите стени наоколо го задушаваха. Помисли за своя „дантай“, усети огромната черна дупка в душата си. На какво се дължеше тя? На тежката загуба или на отчуждаването между него и Мариана? Дали наистина беше престанал да я обича, или Дейвид Ох беше прав? Нима ще се окаже, че вече не е способен да обича никого?

Какво му се беше случило там, на изпепеления бряг на река Сумчун? Може би никога няма да разбере. А може би не иска да разбере. Сякаш беше зашил ужасната си рана с хирургически скалпел, сякаш беше успял да натика всички съпровождащи я емоции в най-потайното кътче на съзнанието си.

Мариана. Не бяха се докосвали от деня, в който се върна от експедицията до Сумчун. Не бяха се докосвали в емоционалния смисъл на думата. Иначе се бяха целували и любили, дори разменяха по някоя мила дума. Но това не означаваше нищо. В устата му имаше вкус на пепел и той така и не успя да го прогони. Е, наистина си се променил … Това ли имаше предвид Дейвид? Нямаше ли предвид същото и Мариана, шепнеща нощем едни и същи въпроси: Какво има, Джейк? Какво ти се случи там, на север? Не мислиш ли, че мога да ти помогна, каквото и да е то?