Ерик Лустбадер: Владетелят (Част I)

— Ничиреншу? — името сякаш излетя направо от дълбините на душата му.

— Страхувам се, че успя да се измъкне.

Джейк Мейрък стисна клепачи.

— Колко време?…

— Четири дни.

— Трябваше да го пипна… — в гласа на Джейк имаше горчивина и нищо друго. — Бях готов да се обзаложа, че тоя път измъкване няма… — жълтеникавите очи отново се спряха върху лицето на Дейвид. Дори мъките от преживяното премеждие не бяха успели да премахнат пламъка в зениците им. — Искам го, Дейвид!

— Ще го пипнем — кимна Дейвид Ох.

— Глупости! — избухна Джейк, тялото му потръпна, очевидно пронизано от болка. Той затвори очи и изчака да събере малко сила. — Нямам предвид това, просто мислех за себе си…

Дейвид Ох нямаше никакво желание да потвърждава очевидното.

— Той изчезна, Джейк — промърмори. — Нямаме абсолютно никаква представа къде…

Клепачите на Джейк потрепнаха, Дейвид остана с усещането, че приятелят му се бори да остане в съзнание.

— Какво е състоянието на останалите? Как е Манди?

Дейвид Ох събра длани, за да спре потенето им.

— Само ти прескочи трапа…

— О, Господи! — простена Джейк и отново затвори очи. Дейвид Ох не искаше да види сълзите му, но просто нямаше избор. Остра болка прониза гърдите на Джейк и той изкрещя. Дейвид инстинктивно го взе в прегръдката си, сякаш контактът с друг човек щеше да направи болката му поносима…

Мили Боже, какво сторих аз, отчаяно се запита Джейк. Пристъпът отмина толкова бързо, колкото се беше появил, в душата му останаха горчивина и черно отчаяние. Животът губеше смисъла си.

Философът Декарт беше дарил човека от Запада с ключовата фраза на неговото битие:

Мисля, следователно съществувам.

Но в Изтока, както всичко останало, и тази фраза звучеше различно:

Ние мислим, следователно аз съществувам…

Едва ли хората от Запада могат да разберат напълно смисъла на тази фраза. Но Джейк го разбираше. Беше създал своята бойна група, беше я подготвял повече от година. Живееха заедно, обединени и силни. Това беше смисълът на „дантай“. Току-що преживя и общата им смърт, пронизан от острата болка в гърдите си. Бяха една плът и една кръв, свързани по-здраво и от най-доброто семейство. Тази връзка не можеше да бъде прекъсната дори от факта, че са изпратени в непозната и враждебна среда. Тя им даваше почти легендарната сила, тя им позволяваше да се справят със задачи, които бяха непосилни за други подразделения на Агенцията. Да се измъкват невредими и след най-опасната акция…

Веднъж, притиснат от Роджър Донован да обясни изключителните успехи на „дантай“, Джейк беше казал: „Забравяш, че най-популярните японски драми «Чушингура» имат не един, а цели четиридесет и седем герои…“ Но хората от Запада задават директни въпроси и очакват директни отговори. Стигне ли се до разяснения и символи, те стават напълно безпомощни.

— Всички бяха толкова млади…

Като на война, помисли си Дейвид Ох. Така каза на момчетата преди началото на акцията. Време е за някои подробности.

— Според щаба е имало предателство — промърмори той. — Иначе това не би могло да се случи. Този „дантай“ беше на изключителна висота.

Очите на Мейрък бяха зачервени и това още повече подчертаваше синините по лицето му.

— Предателство? Но кой го е извършил? Нито един от членовете на „дантай“ не би проронил и думичка!

— Винаги има вероятност да си бил подведен от информаторите си…

— Не — поклати глава Джейк. — Моят източник е абсолютно сигурен.

— Тогава, страхувам се, ще трябва да търсим другаде… — проточи Дейвид, притеснен от това, което предстоеше да каже. Видя капчиците пот по челото на приятеля си, усети как пулсът му се ускорява. Това му напомни, че разполага с твърде ограничено време. — Добре е, че нямаш амнезия…

Джейк се мъчеше да си представи лицето на Ничиреншу. Имаше ли някаква изненада в него? Дали не ги очакваше? Не, с него имаше и други хора, умряха и двамата… Единият от тях — Кисан, според сведенията е бил единственият му приятел… От всичко това едва ли можеше да се стигне до заключението за предварителна информация.

— Ти не беше там, Дейвид — въздъхна на глас той. — А аз бях и затова съм сигурен, че предателство не е имало.

Направи опит да се надигне, но Дейвид Ох сложи длан на гърдите му и го бутна обратно. Много му се искаше да каже няколко успокоителни слова, но си даваше сметка, че това би било глупаво, особено предвид това, което се готвеше да му съобщи. Дъждът продължаваше да барабани по прозоречния перваз.