Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

За Антъни Беридиън най-приятната от тях беше просторната къща от XIX век в Грейт Фолс, Вирджиния. Сгушена в най-ниската част на малка долина и заобиколена от полегати гористи хълмове, тя се намираше само на един час път от главната квартира на Агенцията, разположена в северозападната част на Вашингтон. Някога е била използвана за секретна квартира на Военното разузнаване, а след това и на ЦРУ. Говореше се, че по време на Втората световна война дотам отскачали за кратка почивка Айзенхауер и Дълес, а понякога дори и „Лудия Бил“ Донован… Разбира се, това бяха само непотвърдени слухове и нищо повече. А фактът, че Антъни Беридиън им вярваше напълно, само доказваше обичта му към този дом.

Наскоро боядисана в същия сивкавобял цвят, който е носила при своето строителство, къщата изобилстваше от извити фронтони и кръгли бойници. Едната й страна беше изцяло заета от просторна тераса с чамов паркет и огромни остъклени прозорци. Вътре доминираше плетена мебел, боядисана в бяло и покрита с удобни кремави възглавници, изрисувани с тъмнозелени листа.

Повечето от просторните стаи на къщата бяха запълнени с антични предмети, които Беридиън търпеливо събираше от всички краища на света. Един професионален дизайнер положително би се намръщил от съжителството на строгото бюро и столовете от времето на Федерацията с орнаментирания стенен часовник в стил „Луи XIV“, окачен над мраморната камина. Но на Беридиън изобщо не му пукаше от подобни неща, важното беше, че в тази къща усещаше величието на времето с цялата му тежест…

Преминавайки от едно помещение в друго, човек беше в състояние да проследи развитието на западната култура от Ренесанса до наши дни. Тук, далеч от ултрамодерното обзавеждане на Агенцията, Беридиън беше в състояние да се докосне до крилете на най-великите артистични, творения, създадени от човешки ръце; едновременно с това съумяваше да разплете голяма част от служебните си проблеми, които само на час път от тук изглеждаха абсолютно неразрешими…

На тази ексцентричност Беридиън се наслаждаваше най-безсрамно. Въпреки че къщата беше купена със средства на Агенцията и се поддържаше от нея изцяло, включително безупречно подрязаните розови храсти и лехите с прекрасни карамфили, той продължаваше да мисли за нея като за своя.

Стигна дори дотам, че й даде име. Запален читател на новелите на Едгар Райе Бъроуз, той я кръсти Грейсток. Заради него тук идваха президентът, министърът на отбраната и повечето членове на Обединения щаб. Властта струеше от хладните зали като млада и гореща кръв. Властта на Антъни Беридиън. Единствен той имаше правото да нарича Грейсток свой дом…

През този слънчев следобед двамата с Ундерман се задоволиха с лек обяд — студена сьомга, полята с лимонена майонеза, зелена салата от италиански зеленчуци, която Беридиън обожаваше и неслучайно беше специалитетът на готвача в Грейсток.

Заради жегата (Беридиън не позволи монтирането на климатична инсталация) двамата се бяха настанили на верандата. В клоните на дърветата пееха птички, във въздуха жужаха едри пчели, запътили се делово към близките розови храсти. Беридиън се наведе и допълни чашите им с минерална вода „Перие“. По време на работа той не си позволяваше никакъв алкохол, дори и леко вино.

— Радвам се, че дойде, Хенри — обади се след известно време той.

Беше отместил чинията си и отпиваше малки глътки „Перие“. Ундерман приключи доста преди него.

Момче от прислугата безшумно отнесе чиниите. Не казаха нищо до новата му поява. На масата кацнаха малки метални купички с леден компот от круши.

— След избухването ми миналата седмица…

— Това принадлежи на миналото, Антъни — промърмори примирително Ундерман, сякаш имаше право на избор. — Всичко е погребано и забравено.

— Много добре — подсмихна се над десерта си Беридиън. Не стана ясно дали одобрява думите на госта си, или просто харесва компота. Ядеше механично, но на лицето му се изписа неподправена наслада. След известно време лъжицата одраска празното дъно на купичката и той с въздишка я остави настрана. Протегна ръка към гарафата от йенско стъкло и си сипа пълна чаша с кафе. Ундерман не беше докоснал десерта си.

— Приятелството има своето място в естествения ред на нещата — промълви Беридиън. Очите му бяха насочени в издутото коремче на пчелата-майка, която съсредоточено обработваше с крачета един разцъфнал розов цвят. — Но от време на време този факт ми убягва, както вероятно убягва и на теб… Толкова, колкото да ни напомни, че не живеем според естествения ред на нещата…