Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

В помещението се плъзна особен аромат — сякаш някъде отвън бяха разпалили огън…

— Изчезването на госпожа Мейрък може и да не означава нищо особено — обади се Донован. — Доколкото съм осведомен, напоследък между тях е имало… хм… известни търкания…

— Изчезването си е изчезване — възрази Столингс. — При всички обстоятелства подобно събитие си остава сериозно !

— А при създалите се обстоятелства — още по-сериозно! — мрачно промърмори Беридиън.

— Какво означава това? — вдигна вежди Ундерман.

— Означава, че не вярвам в съвпаденията. Може би има връзка между проваления рейд на Мейрък и изчезването на жена му…

— Не я виждам — промърмори Ундерман и едва не прехапа езика си. Но вече беше късно.

Масивната глава на Беридиън рязко се завъртя.

— Така ли? Ами защо тогава онова… как беше… а, „подвижното око“ на Мейрък, не сполучи? Би трябвало да има положителен резултат, нали? Може би трябва да помислим дали Мейрък е онзи агент, когото познавахме… Може би инцидентът при Сумчун се е отразил на ефективността му. Или пък Ничиреншу е разполагал с предварителна информация за рейда… Ако е така, източникът на подобна информация може да бъде само един. Никой в Агенцията не е бил в течение, така че остават само Мейрък и хората от неговия „дантай“. Неговите „хвърлящи огън тигри“…

— Нима допускате, че Мариана Мейрък е информирала Ничиреншу? — смаяно го погледна Ундерман.

Очите на Антъни Беридиън сякаш го приковаха за стената. Това беше преднамерен поглед. Беридиън не обичаше важните подробности да бъдат притежание на някой друг.

— Нищо не допускам, Хенри — тежко отвърна той. — Просто следвам логиката на мисълта си. В момента сме подложени на силен натиск единствено заради опасното своеволие на Мейрък. А ако не вземем мерки за прекратяването му, този натиск може да ни унищожи.

— Възможно е да сме в това състояние благодарение на слепия шанс. В такъв случай ще приемем и ще действаме според обстоятелствата. Но опасността да сме изправени пред върха на огромен айсберг си остава. Може би това е началото на сложен международен заговор. Затова сме длъжни да вземем необходимите мерки и да стигнем до основата на айсберга, каквото и да ни струва това… В заключение ще кажа само едно, господа… Господ да му е на помощ на онзи, дето е решил да застане на пътя ми!

— В това време всички богове пикаят! — промърмори на кантонски диалект Дейвид Ох. Дъждът плющеше по улиците на Хонконг и настроението му беше мрачно. Удари с длан перваза на прозореца и отправи безгласна молитва към Буда. Дано Джейк не направи някоя глупост, като например да не се събуди… След внимателен анализ резултатите от изследванията категорично сочеха, че Джейк се е отървал от експлозията в комарджийския вертеп само с повърхностни наранявания и контузии. Спасил го беше Манди Чой, скочил да го прикрие с тялото си.

Но сега трябваше да се мисли за вторични последици. Енцефалограмата не откри изменения в мозъчната дейност, но въпреки това Джейк продължаваше да е в безсъзнание. Въпрос на време, казаха докторите и поклатиха глави. Дъждът беше сив като настроението на Дейвид Ох, по стъклата се точеха кални вадички.

Изкачи се на четвъртия етаж и остана известно време в коридора, облегнал гръб на вратата. Сякаш се страхуваше да влезе. Стори му се, че чува напрегнато дишане, но не беше сигурен дали е на Джейк или неговото. Не искаше да мърда, не искаше да го доближава. Сякаш така щеше да предотврати това, което очакваше да види.

Запита се какво ще донесе на хонконгската централа своеволието на Джейк. Нищо хубаво, разбира се. Преди пристигането на Джейк централата не беше нищо повече от няколко зле обучени момчета за поръчки, които обикаляха колонията като мравки, но идването му промени всичко. Нима онези шибани типове във Вашингтон съзнават това? Или просто чертаят бъдещето ни отдалеч без никакви персонални рискове? Но рано или късно ще плачат за хора като Джейк, Манди Чой и останалите, Дейвид беше дълбоко убеден в това.

Изправи се до леглото и сведе очи. Не видя нищо особено. Ако това е краят, нужно ли е да правим толкова усилия, запита се той. Но отговорът отдавна му беше известен. Рискът отстъпваше пред решителността, пред стремежа да се реализира замисленото. Дейвид Ох добре знаеше, че всеотдайността има много корени, но именно тя беше един от елементите, които ги обвързваха в служба на Агенцията.

— Джейк… — прошепнатата дума се изплъзна от устата му неволно, той изобщо не си даде сметка какво върши. Думичката увисна във въздуха, смеси се със сенките по ъглите. В същия момент тези сенки се раздвижиха и Дейвид стреснато се надигна. Дъждът барабанеше в ушите му, очите му се плъзнаха по сянката и почти веднага я познаха.