Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

После банките предоставиха гаранции, че тази компания не принадлежи нито на Тцун-Трите клетви, нито на Андрю Сойър. Уведомиха го за предложението на „Йао Син-Киюн“ да изкупи обратно кредитите при лихва с цели четири пункта под лихвата, която плащаше обикновено. В замяна фирмата искаше десет процента от „Файв стар“.

Подложен на доста силен натиск от кредиторите си, Блустоун нямаше кой знае какъв избор. В крайна сметка десет процента не означаваха нищо, а офертата на „Йао Син-Киюн“ можеше да се окаже онзи спасителен пояс, от който той отчаяно се нуждаеше в момента. Вече месеци наред Блустоун настояваше за спешна финансова помощ пред своите благодетели, но тя все се бавеше… Може би това беше причината, принудила го на неочакван ход — в пакета от кредитни книжа за „Йао Син-Киюн“ включи и сметката на „Пак Ханмин“. И защо не? След като искат част от печалбата на „Файв стар пасифик“, ще трябва и да поработят за нея!

И номерът стана. По-малко от двадесет и четири часа след изпращането на телеграмата до Й. С. К. той получи превод на исканата сума, придружен от обикновен договор за заем, в който се упоменаваше, че погасяването му трябва да стане с част от печалбата на „Пак Ханмин“. Нямаше начин да го отхвърли, макар все още да имаше известни подозрения относно хората, стоящи зад „Йао Син-Киюн“. Направи всичко възможно да разкрие тяхната самоличност, но в крайна сметка трябваше да се задоволи с моментната ситуация. Едновременно с това беше твърдо решен да продължи проучванията си, убеден, че рано или късно ще се добере до тайната на неизвестната компания. А дотогава щеше да я използва за своите цели.

Разбира се, нищо от тези разсъждения не стана достояние на Т. Й. Чун. Нямаше никакъв смисъл да отваря очите на китаеца, това си бяха лични отношения на Блустоун. Защото в крайна сметка не „Файв стар пасифик“, а лично той беше партньор на Т. И. Чун. И сделката с „Пак Ханмин“ си беше изцяло негово начинание.

— Без вас и намесата на Хак Сам в Новите територии едва ли щях да имам късмет — галантно добави той.

— Джос, господин Блустоун — леко се усмихна Т. И. Чун. — Хак Сам и триадата Чиу-чоу, с която поддържате връзка, бяха изключително доволни от възможността да разрешат проблемите ви в Новите територии. Там те се чувстват като у дома си. Въпреки временното споразумение с комунистите, хората там са нервни и неспокойни, а работа се намира изключително трудно… Що се отнася до мен, аз никога не обръщам гръб на възможностите за нови делови контакти, особено когато става въпрос за търговска къща с авторитета и влиянието на „Файв стар пасифик“…

Появи се келнерът с храната. Първото блюдо се състоеше от морски деликатеси в сос от черен боб, след него поднесоха задушени бамбукови връхчета, красиво разположени върху цветчета тигрова лилия. Двамата започнаха да се хранят съсредоточено, използвайки ловко пръчиците от слонова кост. Чаят остана за по-късно, тъй като Блустоун правилно прецени, че трябва да продължат на уиски.

После келнерът отново се появи, тикайки пред себе си количка с гумени колелца. Върху нея беше поставен стъклен аквариум с морска вода, вътре лениво плуваха две дузини гигантски скариди.

Човекът се наведе към долната част на количката и измъкна широк метален тиган. Сложи го в средата на масата, изсипа вътре две бутилки бяло вино, а после извади малко кепче от тензух и започна да лови скаридите. Когато всичките двадесет и четири животинки бяха наместени в тигана, той се поклони й изчезна.

Т. И. Чун разсеяно гледаше през прозореца. Блустоун улови посоката на погледа му и с леко учудване установи, че китаецът не гледа към крайбрежните сгради на Абърдийн, а е насочил вниманието си към водите на пристанището. Вероятно търси джонката на Тцун-Трите клетви, досети се той.

— Този път наистина го притиснахме здраво — усмихна се Блустоун.

— Моля? — извърна глава Т. И. Чун.

— Имам предвид Тцун-Трите клетви — поясни Блустоун, леко разочарован от равнодушието на госта към кулинарните чудеса на масата. — Нанесохме му смъртоносен удар, „Пак Ханмин“ беше един от най-скъпите му проекти… Но сега той е наш — на вас и на мен…

Т. И. Чун отново се усмихна.

— Да — неопределено промърмори той. — Ударът наистина беше смъртоносен.

Блустоун насочи вниманието си към дълбокия тиган на масата. Скаридите вътре видимо бяха забавили движенията си.

— Вижте — посочи с усмивка той. — Вече ги хваща…

— В това отношение приличат на нас — вдигна чашата си Т. И. Чун.