Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Именно това магическо качество на Сьора караше Донован да се прехласва пред картините му. Художникът наистина твореше чудеса — нещо, което не можеше да се открие в ежедневието на Донован. Но Сьора беше магьосник, с негова помощ Донован се пренасяше в друг свят…

Сега навън беше мрачно, дъждът монотонно почукваше по перваза. Донован бавно обърна гръб на магическата картина, долови дискретното почукване и извика:

— Влез.

Тежката врата бавно се открехна. Между дебелите седем сантиметра махагонови панели имаше трисантиметров стоманен лист, който предпазваше собственика на кабинета от малко вероятно, но все пак възможно вражеско проникване. „Малко вероятно“, защото след смъртта на Хенри Ундерман лично провери изцяло подменената система за сигурност. А „все пак възможно“, защото на този свят все още съществуват хора като Джейк Мейрък…

На прага се появи източена фигура на младеж, облечен в широк пуловер от туид, вълнен панталон в шоколадов цвят и мокасини от мека кожа. Дългата, леко чуплива коса и високото чело го правеха да изглежда най-много на двадесет години, макар всъщност да беше навършил тридесет и една. Очите му бяха светли, а кожата на лицето му — загоряла и обветрена. Такъв тен имат хората, които през зимата карат ски, а през лятото не слизат от сърфа си.

— Сядай, Тони — махна към един от ниските столове Донован.

Тони Симбал прекоси разстоянието до стола с широка гъвкава походка. В нея имаше нещо от походката на Кари Грант, нещо, което неизменно привличаше вниманието на жените около него. Отпусна високата си фигура в креслото, преметна крак върху крак и сплете пръсти на коляното си.

— Как беше в Ню Йорк? — попита Донован.

— Гадно — промърмори Симбал. — По улиците има такива задръствания, че човек неволно прибягва до услугите на метрото… — на устните му се появи младежка усмивка. — Там пък ти трябва поне един магнум 357, за да останеш жив…

— Да разбирам ли, че всичко е минало гладко?

— Горе-долу. Оголвах зъби срещу туземците и това изглежда им стигаше, за да се държат на почетно разстояние.

Туземците! Донован се засмя, забравил за директорския авторитет. С Тони Симбал бяха състуденти, изкарали заедно от първия до последния курс в мелницата за млади таланти, наречена „Станфорд“. През цялото време спяха в една стая и бяха неразделни. Бащите им бяха близки приятели, единствени съперници за титлата шампион по шах в първенството за аматьори на Тихоокеанското крайбрежие. Тони постъпи в Агенцията неотдавна, след като Донован го убеди да напусне сравнително скромния си пост в Управлението за борба с наркотиците.

Това беше само част от пълната реорганизация на Агенцията, проведена след убийството на двамата й досегашни директори — Беридиън и Ундерман. Единственото условие, на което държеше Донован, беше просто и ясно — пълно, стопроцентово доверие. Пример за такова доверие беше именно Тони Симбал. В гимназията двамата бяха влюбени в едно и също момиче, което беше достатъчно отворено и кокетно, за да ги редува като кавалери на съботните увеселения. Осъзнали абсурдността на ситуацията, Тони и Роджър я притиснаха до стената и поискаха да направи избора си. Момичето, за пръв път сериозно и откровено, честно призна, че не може да стори това. Защото всеки от тях притежава качества, на които тя много държи. Това признание циментира приятелството им завинаги. Съперничеството им продължи, вече в академичния свят. Но на практика никой не държеше сметка за победите и пораженията си. Споделяха по един и същ начин триумфи и разочарования, никога не забравяха думите на онова момиче от гимназията. Отдавна бяха забравили името й, но споменът си остана вечно жив…

— В Чайнатаун няма туземци — промълви Донован. С тази дума наричаха всички цветнокожи, което пристъпват законите.

— Няма — съгласи се с лека въздишка Тони. — Само един много мъртъв бял мъж…

— Ужасно ли беше?

Високият мъж направи гримаса и се изправи. Беше от хората, които рядко се задържат на едно място. Пристъпи към стената и закова поглед в картината на Сьора.

— Приличаше на барбекю, забравено върху огъня — промърмори. — Лицето му беше изгоряло до костите… Ще повярваш ли, ако ти кажа, че Алън Тюн е бил изпечен от дракон?

— Моля?

— Китайците празнуваха Нова година според своя календар — промърмори Симбал, без да отделя очи от картината. — А Тюн имал задачата да прибере парите за три-четвърти тон чист опиум… Но го посрещнал един дракон, от устата му започнал да бълва огън и Тюн се опекъл…