Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Изправен очи в очи с врага, той притежаваше животинския инстинкт да скача направо на гушата му. От него се страхуваха всички — както началници, така и подчинени.

Но имаше и други, извън полицията, които никак не се страхуваха от Йън Макена. Един то тях беше Чудесният Сун — главатар на най-голямата кантонска триада в Хонконг, известна с обозначението 14К. Самият Сун носеше номер 489 — отличителен знак на върховната му власт. Не успя да сключи сделка с Макена и беше принуден да търси слабото му място. Откри го сравнително бързо и направи серия от снимки на австралиеца, ангажиран в компанията на 11-годишно момченце от китайски произход. Позите бяха толкова интимни, че публикацията на снимките би довела не само до моменталното уволнение на капитана, но и до предаването му на съдебната власт.

Това доведе до срещите му с Чудесния Сун, които се провеждаха два пъти седмично, в разрез с практиката на китайците. На тях Макена докладваше подробно за всички текущи дела в полицията. На първата от тях Чудесният Сун лично му връчи червен плик с професионално направени снимки и отношенията им бяха изяснени.

Австралиецът бързо схвана значението на този жест, тъй като червен плик в Хонконг получаваха победените в бизнеса съперници. Обикновено вътре имаше известна сума пари в брой, която позволяваше на изгубилия да се оттегли, като спаси поне част от достойнството си. Макена никога нямаше да забрави мига, в който Чудесният Сун сложи плика в ръцете му, веселия блясък в очите му. Защото главатарят на триадата се беше явил лично на уговорената среща, защото изчака отварянето на плика и открито се наслади на пълното безсилие на жертвата си. От това по-голямо унижение — здраве му кажи!

Изправил се встрани от полицаите, които разпръскваха последните възбудени нападатели, Макена неволно се запита какво ново унижение му е приготвил коварният 14К. Лицето му беше зачервено, но това едва ли се дължеше на усилията да се справи с тълпата.

Наду свирката си и полицаите започнаха да се оттеглят към микробуса, с който бяха пристигнали от участъка. После сведе очи към проснатия в краката му нещастник, от чиято глава продължаваше да тече кръв. Изплю се в лицето му, но веднага си даде сметка, че далеч повече му се иска да стори същото в лицето на Чудесния Сун.

Обърна се и тежко закрачи към полицейската кола. Един ден и това ще стане, успокояваше се той. Тогава ще гледам как неговото лице почервенява! Дано се провали в Пъкъла! Той и проклетата му триада!

Макена не отвори куфарчето, преди да се прибере в участъка. Не искаше да стори това в кабинета си, затова се насочи към мъжката тоалетна, воняща и отдавна непочиствана. Стъклото на малкото прозорче беше замазано с бяла боя, по перваза се търкаляха мъртви мухи. Няколко от все още живите им посестрими тъпо се блъскаха в боядисаното стъкло. В тясното помещение все пак проникваше достатъчно дневна светлина.

Макена затаи дъх и се ослуша. Жуженето на мухите се усили и сякаш заплашваше да пръсне главата му.

Някак внезапно се пренесе обратно в Австралия и се озова в Северните територии, в околностите на градчето Бундума, отвъд което започваше безкрайната равнина на пустинята Симпсън. Заедно с партньора си Дийк Джоунс преследваше трима аборигени, откраднали шест вола от близката ферма. Все още помнеше изражението върху лицето на Дийк, когато се изправиха с лице към безбрежните пясъци.

— Нататък без мен, приятел — беше промърморил Джоунс, а загорялото му лице видимо пребледня. — Да вървят по дяволите тези нещастници. И без това някъде там живи ще се опекат…

През януари пустинята Симпсън наистина прилича на разпалена пещ. Всеки, който дръзне да навлезе в нея, трябва да има добра защита от палещите лъчи на слънцето и огромни водни запаси.

— Това е тяхната територия — възрази Макена. — Ще заколят животните и ще пият кръвта им. Оставим ли ги, положително ще се измъкнат!

— Те гладуват, приятел… Откраднали са, за да не умрат.

— Но ще разберат, че са извършили престъпление само когато видят това — изръмжа Макена и измъкна тежкия магнум 357 от кобура си. Облиза устни и дръпна предпазителя. — Такава ни е работата, Дийки. Не я ли свършим, няма за какво да ни плащат…

— Трябва да ги върнем живи, Йън — разтревожено промърмори Джоунс. — Не забравяй това!

— Стига приказки, партньор — изръмжа Макена. — Давай да тръгваме!

Преследването продължи четиридесет и осем часа. В края на второто денонощие изкачиха едно пясъчно възвишение и в краката им се появиха аборигените, заедно с останалите живи волове. След толкова време в пустинята бяха изтощени и обезводнени, състоянието им едва ли предполагаше особена съпротива.