Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Кехлибарената статуетка отново премина в дланта на Джейк.

— Хладна е — отбеляза старецът — Въпреки близостта на телата ни… Кехлибарът остава винаги хладен, за разлика от хората… Те лесно се нажежават, особено когато са замесени страстите… Това е урок, който никога не трябва да забравяш…

Ръката му покри дланта на Джейк, статуетката остана между тях.

— Има една стара поговорка, синко — глухо промълви той. — По-стара дори от Тао…

В планината е мрачно и студено, но без тези неудобства не може да съществува нищо…

Краката му бавно се раздвижиха по мокрия пясък.

— Ето къде се намираш в момента, Джейк. В планината. Скоро ще почувстваш мрака и студа. Не им ли вдъхнеш смисъл и съдържание, с теб ще бъде свършено. До края на дните си ще изпитваш само страх и нищо друго…

Джейк усети пясъка под краката си, соления ветрец по бузите си. Някъде отдалеч до слуха му достигна весел детски смях, накъсан от възбуден кучешки лай. В ръката му тежеше свещеното „фу“, хладно и сякаш изпълнено със скрита символика. Татко , понечи да каже той . Какво ще стане с мен, когато усвоя урока ти? Дали ще стана всемогъщ властелин, или просто ще престана да бъда човек?

Но устата му остана затворена. Предпочиташе да седи върху топлия пясък и да се наслаждава на близостта си с Джиан — великия Владетел и Творец… Мълчеше и чакаше. Баща му сам щеше да разкрие тайната на „Кам Сан“, а от разказа му Джейк щеше да разбере защо светът е станал опасно място за живеене…

Джин Канже се намираше в Кианмен, южно от централния пекински площад „Тянънмън“. Тесните улички бяха задръстени от подвижни сергии и малки магазинчета за хранителни стоки. Беше облечен в дълъг сив тренчкот с коланче и еполети, това го правеше по-висок и по-слаб, отколкото беше в действителност.

Зад гърба му остана главната улица с рояците велосипедисти, които се движеха като призраци по мокрия асфалт. Въздухът тежеше от миризмата на сажди.

Джин забеляза широкоплещестия мъж пред вратата на едно магазинче за килими и без колебание се насочи натам.

— Добро утро, другарю — любезно поздрави тон. — Как е Лизи, нашето опасно котенце?

Полковник Ху засмука въздух през стиснатите си зъби.

— Нашата Лизи както винаги е добре — отвърна той, с мъка прикривайки неприятното чувство, което неизбежно го обземаше в присъствието на Джин. То може би се дължеше на собствената му незабележимост, особено когато се изправеше редом с този необичайно елегантен за китайските представи мъж.

— Добре ли мина мисията, която засяга момичето? — попита Джин и започна да си пробива път сред множеството по тесния тротоар. Той никога не стоеше на едно място.

— Без усложнения — отвърна полковникът, но Джин долови особената нотка в гласа му и веднага застана нащрек. — Предложената от вас тактика се оказа правилна. Те са свикнали да се навъртат около реките, просто по силата на дългогодишна традиция… Открихме Чен и момичето в подножието на планината, и двамата спяха… — Полковник Ху въздъхна и намръщено добави: — Въпреки това загубих двама от хората си, а трети е в дълбока кома… Тези типове наистина си ги бива…

Джин Канже се запита дали не долови нотка на респект в гласа на събеседника си, който мрачно поклати глава и продължи:

— Взехме всички предпазни мерки, но това не им попречи да ни открият и да предприемат вихрена контраатака.

— Жалко за придружителя й — промърмори Джин. — Много бих искал да го подложа на един хубавичък разпит…

— Чен ли? — попита полковник Ху и отново сви рамене: — Загина като достоен боец. Един куршум го прониза право в сърцето.

— Достоен боец! — изсумтя Джин. — Какъв е този романтичен ореол? В смъртта няма романтика!

Полковникът не отвърна нищо. Стигнаха до пресечката и свиха надясно, по посока на гарата. Край тях се точеха схлупени магазинчета, в повечето от които все още се продаваха традиционните китайски лечебни билки. Тук-там върху прашните рафтове можеха да се открият стъклени буркани със стрити на прах еленови рога, тигрови зъби, коренчета женшен и най-различни сушени гъби.

Джин Канже кимна с глава и смени темата:

— В крайна сметка ние се интересуваме от момичето. Трябва да благодарим на Ву Айпинг, тъй като без него едва ли бихме я търсили сред членовете на триадата „Стоманен тигър“. Патологичният му интерес към хората с фамилия Ши го накарал да открие свърталището на момичето и да го идентифицира. Малко преди да умре, той споделил разкритията си с Хуайшан Хан — един от малкото му верни приятели…