Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Давай да ги пипнем — прошепна с напуканите си устни Дийк. Макена мълчаливо кимна и започна да се спуска по хълмчето, безшумно като пустинен койот.

Аборигените вдигнаха глави. Помежду им лежеше току-що заклан вол, от разпрания му корем капеше кръв.

Никои не каза нищо, тишината беше пълна. Аборигените не помръдваха, по лицата им нямаше страх, нито дори изненада.

— Е, добре — изправи се над тях Дийк, решил да прибегне до монолога, който Макена до болка познаваше. Може би затова реши да го изпревари. Извади магнума от кобура си и ги уби един по един с изстрели в главите. Телата им се люшнаха напред и се стовариха върху току-що закланото животно.

— Господи Исусе! — подскочи Джоунс. — Ти луд ли си?! Трябваше да ги върнем обратно и нищо повече! Да ги върнем живи!

— Слушай какво ще ти кажа — мрачно промърмори Макена, докато прибираше револвера, — вече два дни сме в тази воняща адска дупка! Те бяха трима, а ние — само двама. Колко още щяхме да издържим? Нима мислиш, че щяхме да изкараме трета безсънна нощ? На смени щяхме да ги пазим, нали? И какво щеше да стане тогава? Щяха да ни изчакат да заспим, за да се нахвърлят отгоре ни и да ни видят сметката, ето какво! Това е най-доброто разрешение, можеш да ми повярваш…

Останаха там през нощта, подкрепяйки се с месото и кръвта на заклания вол. Но мухите се появиха, надушили миризмата на смъртта. Беше странно, че в пустинята има мухи, но те бяха там. Кацаха по останките от вола и мъртвите аборигени, без да правят разлика между тях…

Чук-чук-чук… Този звук се появи някъде на разсъмване. Извърнал глава, Макена откри на какво се дължи той. Една муха се блъскаше в оцъкленото око на мъртвия абориген на крачка от него — сякаш то беше стъкло, което й препречваше пътя към свободата…

Чук-чук-чук… Чук-чук-чук… Опънатите нерви на Макена не издържаха. Скочи на крака и се приближи до трупа. Мухата продължаваше монотонната си дейност. Чук-чук-чук…

— Мамка ти! — изръмжа извън себе си Макена и тежкият му ботуш размаза мухата върху посивялото лице. Избърса подметката си в пясъка и бавно се обърна. Мъртвецът не може да усети нищо, следователно няма да му пука…

После се просна по гръб и заспа. Скоро почукването отново се появи, но този път беше безсилен да го прекрати. Събуди се от ярките лъчи на слънцето, които бързо нагряха тялото му. Отвори очи и видя Дийк Джоунс на крачка от себе си. Подвил крака, той замислено гледаше потното лице на Макена.

— Питах се как е възможно да спиш след всичко това… — прошепна партньорът му.

След завръщането им Джоунс помоли да бъде преместен и Макена не го видя повече. Но почукването остана дълбоко впито в съзнанието му.

Сега, на хиляди километри от Австралия и цели тринадесет години след онази случка, спомените връхлетяха в главата му с неотслабваща сила. Направи две бързи крачки напред, протегна ръка и размаза черната муха между палеца и показалеца си.

— Все едно, че си изстисквам пъпка — промърмори той и влезе в една от кабинките. Заключи вратата, седна на чинията и сложи куфарчето на коленете си.

За миг остана неподвижен, после измъкна цигара от джобчето на униформената риза. Запали и вдъхна дълбоко лютивия дим. Изпусна го, въздухът просвири. Като въздишка.

После щракна закопчалките и рязко вдигна капака. Затаи дъх, цигарата увисна в ъгъла на устата му.

— Господи Исусе! — ръцете му несъзнателно се заровиха в пачките банкноти. Три хиляди американски долара! Все още замаян, той отново се зае с броенето. Грешка нямаше.

После видя бележката. Беше прикрепена към вътрешната страна на капака. Протегна ръка и бавно я разтвори.

Възнаграждение за направените услуги.

Ако имате интерес към тази сума под формата на седмична надница, моля бъдете на Хеър Пин Бийч в два и половина сутринта. Спрете след втория светофар на три километра североизточно от Станли и тръгнете през плажа, направо към водата.

Бележката беше написана на машина, отпечатъци по нея очевидно нямаше.

Очите на Макена се преместиха върху съдържанието на куфарчето, сякаш привлечени от силен магнит. Тялото му потръпна, във въздишката му се промъкна нотка на нетърпение.

Роджър Донован се премести в кабинета на Алтъни Беридиън, убития наскоро директор на Агенцията. Взе със себе си само малката картина на Жорж Сьора, с която не се разделяше никога.

Беше му подарък, ценеше я повече от всичко на този свят. Два пъти дневно — на разсъмване и свечеряване, на пръв поглед безразборно разхвърляните бои изведнъж оживяваха и създаваха невероятни комбинации от цвят, а понякога дори и от форми…