Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Хронометърът е включен — обяви след известно време той. — Всички са се събрали, предстои размяната на информация… — Погледна калашника в ръцете си, сякаш да се увери, че всичко е наред.

Джейк само кимна. Бойците се бяха пръснали по позициите си като безплътни духове.

Симбал хвърли поглед на ръчния си часовник.

— Време е!

Скочиха на крака и едновременно напуснаха прикритието на гъсталаците.

Птичите крясъци бяха предупредителният сигнал. Генерал Куо се стегна пред предстоящото нападение на врага. Войниците му бяха тренирани добре — това беше първото и единствено правило, към което се придържаше. Много войни са били загубени заради слабо подготвени редници. Но в армията на генерал Куо такива нямаше. Просто защото не бяха между живите.

Птичето цвърчене (негово лично изобретение) го наелектризира. Дойде от север и той излезе на верандата да извика на висок глас своите заповеди. Направи го както винаги — бързо, точно, ясно. Припрените действия са най-краткият път към поражението, генерал Куо отлично знаеше това. Беше от хората, които проявяват хладнокръвие при всякакви обстоятелства. Особено в боя, към който питаеше обич и дълбока наслада.

Нямаше представа за противника, не знаеше дали срещу него са бирманци, китайци, руснаци или американци. Или пък бойците на някой от завистливите му съседи и съперници. Това беше без значение. Неговият отговор винаги беше един и същ, винаги победоносен. В подобни ситуации генерал Куо не изпитваше безпокойство, а по-скоро нещо като радостна възбуда. Сякаш остър нож се насочваше към сърцето му и го караше да примира в нетърпеливо очакване.

Сложил ръка върху кобура на своя колт 45-и калибър, американски военен образец, той бързо изскочи на верандата. От северния край на базата потегляха конвоите от тежко натоварени с готова продукция мулета, обикновено именно там го атакуваха. „Сълзите на мака“ бяха неговата кръв и плът, съвсем нормално беше враговете да се стремят към тях, независимо от своята националност.

Край верандата се появиха трима от тежковъоръжените му бойци. Той се приведе над перилата и им извика да се насочат към северния край на периметъра. Нямаше смисъл да рискува. Генерал Куо отдавна беше разбрал, че е най-добре да залага на сигурността, особено когато се защитава.

Напусна верандата и с бързи крачки тръгна в обратна посока — към цеха за преработка на опиум. Всички бяха там: Хуайшан Хан, Чен Ю и двамата американци. Генерал Куо съвсем наскоро беше открил, че тези хора обичат да говорят за бизнес в обкръжението на стоката. Тя има даваше чувство за сигурност. Така, както рубините и сапфирите в джоба му го правеха спокоен, свободен и независим… Друг начин тук нямаше. Всеки носеше богатството си на гръб. Или в джобовете си…

Генерал Куо завъртя пръстена с огромен кралски сапфир на пръста си. Мистичният, благословен от Боговете камък, носеше късмет. И не само късмет, а здраве и дълголетие.

С тази мисъл в главата той свърна зад ъгъла и усети хладното дуло в тила си. Понечи да извие глава, но го спря болезнен удар в бъбреците.

— Не прави това! — изръмжа напрегнат глас в ухото му.

Генерал Куо се намръщи и прехапа устни, за да не изкрещи от болка. Това би означавало да се изложи пред непознатия враг.

Запита се кой ли е този враг, промъкнал се толкова ловко в лагера, но въпросът му остана без отговор. Разнесе се рязко щракане и коланът с безценния колт се отдели от кръста му.

— Това няма да ти се размине! — изръмжа с потрепващ от болката глас генерал Куо. — Ще те разпъна на кръст в центъра на лагера и ще гледам как те разкъсват дивите зверове!

— Големи приказки, няма що! — отвърна Тони Симбал, притиснал дулото на револвера си в тила на китаеца. Не се сдържа и хвърли кос поглед към колана, прехвърлен вече в ръцете на Джейк. Вместо от кожа, патронташът му беше направен от чист имперски кехлибар.

— Много впечатляващо — подхвърли на английски той, после отново премина на местния диалект и се обърна към генерала: — Заповядай на охраната на цеха да се насочи към мястото на престрелката!

— Но аз… Ох! — Тялото на генерал Куо се разтърси от болка, очите му овлажняха. Прехапа устни и изпълни заповедта.

Симбал изчака отдалечаването на войниците и едва тогава издаде втората си заповед:

— Тръгвай!

— Накъде? — попита генерал Куо, опитвайки се да намери изход от създалото се положение.

— Към цеха — обади се Джейк.

За разнообразие Симбал го смушка с дулото на калашника в другата си ръка и китаецът покорно се запрепъва напред. В душата на генерал Куо за пръв път се промъкна тревога. Тези двамата не бяха нито от ЦРУ, нито от КГБ. Бяха успели да се промъкнат в лагера, което означаваше, че съвсем не са глупаци. Повечето „чуждестранни дяволи“, с които се сблъскваше генерал Куо, се оказваха или глупаци, или кретени. Но тук нещата бяха по-различни и от това никак не му стана приятно. Той беше подреден човек, живееше в строго съответствие с правилата, които сам беше установил. Строги правила, необходими за контрол над една огромна и богата империя.