Николай Теллалов - Талисман на борда

Съска фитилът, съска и вятърът в такелажа.

Щом ноа почне да спира, на борда ще останат само юнгата, Том и Питър Джоба, който е извадил кофти жребий този път и затова е нацупен като монахиня, а екипажът ни ще се втурне по вълните, облечен в незримата броня на Глупчото. Но не и преди това. Кой ще тръгне да гони кораб, намиращ се на цяла сухопътна миля и носещ се със скорост десет възела? Даже на гладък плаж не е по човешките сили да тичаме толкова бързо, а тук — вълни, втвърдяващи се под нозете ни, а на тези нозе тежат пресни сланини от лакомията на последните седмици.

Поглеждам косо и бързо Глупчото. Още не е включил железния си пояс. Пести му силата. Обаче, дали не би било излишно да го направи, я колко барут сипа пустият му Том в гърлото на топа…

БУ-БУМ!!!

Преди миг съм бил на крака, живият ми и дървеният здраво балансираха в средата на палубата, а сега вече съм нейде при кърмата и даже патерицата ми липсва.

Няколко мига съм бил в несвяст, съобразявам светкавично, защото пушекът се е разсеял вече. Ушите ми са заглъхнали. Лежа по гръб и виждам вместо великолепните лъскави копринени ветрила, развяващи се многоцветни вимпели. Нещо е накъсало ветрилата на ивици и е лепнало грозни саждени петна по тях. И други пръски — алени…

Сядам, още замаян и виждам до себе си капитана, блед като луна в мъгла.

В този миг ушите ми се отпушват, за да чуя хленч и писъци.

На палубата цари абордажен ад, но няма врагове.

Проклетата кулеврина се е пръснала. По провисналите въжета на такелажа успявам да разпозная части от тялото на Том, Бруно въобще го няма, половината момчета се търкалят и вият в агония, другите се озъртат като пияни плъхове. Тъпакът Хенри настървено тика червата си обратно в корема. Едноокия Айвън е вече безок и безкрак, а ребрата му стърчат от гръдния кош. Симпсън се дави в кръвта си, а Бари Нейл оглупяло се опипва, но няма даже прах по него и морякът почва да си вярва, че е отложил засега срещата със свети Петър. Питър Джоба виси с глава надолу от близката рея и не мога да не призная, че гледката на обесения втори боцман внася умиротворяващ елемент в иначе ужасната картина. Горят тук-таме някакви парцали, но още не е същински пожар.

— Олеле — чувам да казва капитанът.

Напълно съм съгласен с него.

Но ужасът още не е изскочил от потайните дълбини на жалката човешка душа, затова се оглеждам хладнокръвно и бързо преброявам живите и леко ранените. С известно съжаление отбелязвам, че Питър е жив, само зашеметен. Търся юнгата, за да му наредя да среже въжетата и да помогне на втория боцман да заеме по-прилично вертикално, а не отвесно положение.

Виждам юнгата. И в този миг ужасът влиза в сърцето ми — на бял кон и с музика!

Копеленцето държи нещо и е готово да се разреве с глас, но не смее да пусне кошмарния предмет.

Главата на Глупчото.

— ВСИЧКИ ЗАД БОРДА! Куче с мандолина!

Чак после, вече във водата, разбирам, че и двамата с капитана сме си изкълчили гръкляните от този кратък дует. Едва шепна. Но всъщност, няма какво да говоря, освен да посоча на капитана посоката, където одеве беше забелязана земя. Останалите сили трябва да вложа в яко гребане, за да се отдалечим колкото се може по-надалеч от злощастния ни кораб.

Момчетата шляпат и пуфтят, юнгата скимти като кутренце, но е чевръст и даже ме изпреварва. Всички са скочили подир нас. Всички живи. Освен Питър, който реве като бик от реята. Не смея да се обръщам. Само хвърлих едно око, за да преброя най-умните от екипажа. Седем души. Останалите са мъртви или ранени прекалено зле. Или са се оказали несъобразителни. Може и да са във водата, но плуват в грешна посока. Как да е, важното сега е да бъдем възможно най-далеч от…

Нещо ме кара да се гмурна под водата, която изведнъж става светла, сякаш отзад е изгряло второ слънце. Става ми горещо и това не е само от уплаха — самата вода се нагорещява. Само дано не кипне. Изплувам и с усилие си налагам да погледна назад. Корабът го няма, но там, където е бил, морето ври. И още нещо. Във въздуха чезне призрачен синкав конус, издигнат до главозамайващи висини. Мирише на гръмотевична буря.

Всичко свърши.

Няма да разправям ужасните седем месеца на необитаемия остров. След безшумната светлинна експлозия във водата останахме петима. Двама се удавиха — предполагам от изумление. До острова пристигнахме четирима — Шкембето Смит кървеше лошо и изостана. Май го изядоха акулите. Във всеки случай три часа перките им браздяха водата наоколо и това ми даваше сили да плувам и плувам, без да имам глас да проклинам.