Николай Теллалов - Талисман на борда

— Тоест?

— …Ъъъъ… оставят му само едно тяло за определен срок, без право на подмяна докато то не остарее.

— И няма ли опасност да умре от това? То си е жива смъртна присъда! — съобразявам аз.

— Не — търпеливо обяснява Глупчото. — Състоянието на тялото се следи от медицински системи. А дори да се случи нещо непредвидено, снема се психо-дрън-дрънски отпечатък и личността се възпроизвежда.

— Ама не умирате ли накрая… истински? Или нещо не съм разбрал предния път?

— О, умира се… След хиляда-две хиляди години на повечето им писва да живеят и душата се оставя да колапсира… Някои не смятат това за смърт де — (тук аз кимвам мъдро: ясно е къде отиват), — но пък на всеки се снема пълна дрън-мнемограма и се пази в Мегабанката, откъдето винаги може да бъде съживен…

— Мегабанка? — заинтригуван съм.

— Да, там се съхранява информация. Тя е много строго пазена и грижливо поддържана.

Обмислям какво би могло да се задигне от такава банка, но въображението ми е безсилно. Глупчото продължава да говори, аз с усилие пренасочвам вниманието си към разказа му, когато той внезапно млъква.

Отнесъл се е. Мълча търпеливо. Очевидно чува в главата си гласа на своя небесен кораб. С наслада пуша от превъзходния тютюн, взет за спомен преди десетина дни. Преценявам количеството му като достатъчно за десетина години напред лични нужди и поне три лета черпене. Или продажба.

— Преследват ни — съобщава след малко Звездният човек. Развълнуван е.

Аз не се впечатлявам. Рано или късно щеше да се случи. Изобщо, много повече ме вълнува как да придумам капитана, че е време за нов живот — на сушата. Защото е настъпил часът да се жъне посятото, да се вкусват плодовете на тежкия и опасен път, който всеки е извървял и изплавал досега. Но има такова нещо като растеж на апетита. Лошо е, когато нямаш сили да спреш, преди да е станало късно. Така че изобщо не ме вълнува потерята — ако ще да е целият военен флот на испанската корона!

— Преследват мен — уточнява пришълецът.

Още по-абсурдно. Първо, всички наши жертви са останали убедени, че всеки от нас е неуязвим за оръжие. Кой би съзрял в Звездния човек източника на нашата мощ?!… Стоп. Ами ако и той има съмнения за вътрешен заговор?…

Стряскам се.

— Не. МОИТЕ ме преследват.

Бавно и с нежелание проумявам какво ми казва.

Вече имам представа как ще се чувствам някога в Ада, ако не успея навреме да получа опрощение с добри дела.

Пояснявам: пред мен се намира един мирен цивилен гражданин, който никога не е бил войник и НЕ ПРИТЕЖАВА въоръжението от своя свят. А преследвачите, поне според мен, винаги са военни… Защо ли не ми е любопитно как трябва да изглежда един Звезден Мускет? Звездна Мортира? Такива, дето ПРОБИВАТ магическия щит от колана на Глупчото…

Хладно е, но се изпотявам.

— Защо? — едва от третия опит изхълцвам аз и не разпознавам гласа си.

— Ами аз… такова… откраднах билет за насам. Ползвам това приключение незаконно.

Зяпам го, минута, две. Накрая си позволявам да го нахокам:

— И ти ни приказваше колко лошо нещо е грабежът! Виж ти кой ни бил чел конско — един крадец! — но накрая не издържам и се разсмивам.

Тъжен смях.

Налага се да си ударя шамар, за да спра. Става ми болно, все едно съм хванал любимо си дете да тараши кесията ми. И понеже е любимо — няма как да го накажеш, без да нараниш себе си.

Мъжествено преглъщам и питам делово и сухо:

— И сега какво?

— След няколко дни ще са в обсег за дрън-дрънизация.

— По-бавно и на човешки, ако обичаш.

— Принудително прехвърляне на същността ми. Мигновено. Дистанционно.

Тази дума вече съм я научил.

— Освен това те излъгах — казва смутено Звездният човек. — Аз не идвам от небето. Тоест, оттам идвам, но родината ми е същата тази Земя, само че след 9991 години… — Определено му е трудно да говори, но събира кураж и признава докрай: — Боцмане, аз съм нелегален пътешественик във времето. Най-удобно се пътува през темпоралния ефир в космоса, а изходните точки са най-безопасни където гравитационните полета се уравновесяват, както в либрационните пунктове и…

— И лъжец, значи — печално констатирам аз и друго не мога да кажа.

Разберете, всъщност ми се плаче. Отдавна не съм нежна душа с тънка бебешка кожа, свикнал съм с лъжи, измами, предателства, клетвопрестъпления, но… не очаквах лъжа от Глупчото. Та той си е чист като моминска сълза! Чувствам се така кофти, сякаш съм заварил ангел да клечи и да дриска.

Да, тежко нещо са разочарованията. Горчивите поражения на духа. Много се пазя от такива неща.