Николай Теллалов - Талисман на борда

Но най-важното — Звездният човек няма да одобри това. А не бива да губим благоразположението му в никакъв случай! Той е кокошката, която снася златни яйца!

Докато трескаво обмислям как да отвлека вниманието на юнаците ни от опасната тема, разрешението на проблема идва от страна на Бруно Дългопръстия, който е малко глух и затова винаги говори високо. От известно време е спрял да яде и втренчено разглежда топовете копринен плат. И в най-критичния момент взема, че се провиква, стряскайки всички — абе все не можем да му свикнем:

— Капитане, гръм да ме порази, какво ще кажеш да си ушием цветни копринени платна! — от устата му летят плюнки и парчета салата.

— Ние? Да ушием? — изумява се капитанът. — Не, разбира се, рапан на шиш! Я колко още безделници треперят и цапат гащи наоколо, тюлен размазан! Бързо им намери работа да се разсеят с нещо полезно, вместо да редят молитви!

Въздъхвам с облекчение.

Скоро блясъкът на дрехи, злато и скъпоценни камъни, инкрустирани оръжия и фино бельо, а особено поразителните нови ветрила, както и дъхът на изискани напитки и ухания на нови и нови блюда, карат нашия екипаж да забрави за женска ласка.

Чудя се само, как не се намери повече нито един куражлия на този галеон, който да се престраши и да ни сипе отрова в манджите…

Няколко седмици са минали като насън.

Корабът е сменен, сега имаме по-здрав и по-вместителен. Над главите ни се преливат пъстрите копринени платна. Каютата на капитана е светла и просторна. Ала отдавна не е чиста. Усилията на юнгата не стигат да поддържа целия кораб. Помага му единствено Глупчото. И аз — като нареждам на екипажа да хваща парцали и кофи. Заповедите се изпълняват през куп за грош.

Говоря и за първи път ядът личи в гласа ми:

— Шефе, корабът вони!

— И какво да направя, косми в устата? — отвръща начумерено.

— Екипажът мяза на взет от богат испански манастир отбор готованковци!

— Какво искаш? Сражения няма, бълха в ухото, даже сувенирите не си ги мъкнат на свой гръб, язва по палубата. По-добре да плюскат и пият.

— Размекнати са като восък над печка…

— Скучаят, боцман, скучаят. Щом даже Хю Главореза тресе шкембе вместо онази крива сабя-кръвопийка…

Да, това е една от добрите страни на ситуацията. Предпочитам Главореза обилно нахранен, пиян до полусмърт и само мързеливо да гледа ушите на пленниците, вместо да ги колекционира, както правеше преди. На пълен стомах не можеш да си свиреп, поне за известно време. Но докога?

— Ще увелича дяла на копеленцето — обещава капитанът, — може това да повлияе върху екипажа да позачистват кочината си, мишка с гердан.

За малко не избухвам. Мишка с гердан! Матросите се разхождат натруфени като панаирски палячовци, без мен, разбира се и донякъде капитана, аз имам вкус и знам, че елегантността не е нещо, което се постига с количество.

— Ще им повлияеш, сър, само в насоката да пердашат момчето по-често.

— Нали Звездният не дава да си вземем роби? Какво искаш, гребла на сухо!

— Да избегна неприятности. Бунт например.

— Откъде-накъде?! Какво им липсва?

Дълбоко засмуквам лулата, но тя е угаснала и я хвърлям през прозореца. Капитанът не мигва от звъна на разбитото стъкло. Гледа ме уморено.

— Какво казаха предишните пленници? — задавам риторичен въпрос и преди шефът да си е отворил устата, си отговарям: — Забележи, ние оставяме подире си олекотени откъм товар и съкровища, но на практика здрави и неопожарени кораби, пълни с радостни люде, които са убедени, че невероятно лесно са се отървали от самия сатана, обладал нас, кръвожадните пирати. Нищо, че не се изявихме като кръвожадни — вдигам ръка, понеже шефът се кани да ме прекъсне, — макар че безделието можеше да избие в жестокости за развлечение. Важното е, че слуховете прелитат морската шир, по-бързи от чайки, и мълвата е ужасяваща. Разбираш ли защо е така?

— Разбирам — мрачно отвръща капитанът. — Накъде биеш, дървеници в паницата?

— Натам, че ограбените от нас крият срама си по този начин и се разтоварват от преживените страхове като плямпат небивалици колко сме лоши. Но с това подкокоросват нашите юнаци! Я кажи, ти не изтръпваш ли, а аз всеки път изтръпвам, от гледката на тежки алебарди, нажежени гюлета и дребни зли куршуми, които се сплескват в привидно незащитена човешка плът или се връщат назад със същата сила, стоварвайки мощта си върху нападателя?

Капитанът мърда рамене сякаш му е студено и измърморва тихо: