Николай Теллалов - Талисман на борда

— Нищо друго не съм те излъгал — горещо ме уверява пришълецът. Лицето му е толкова нещастно и пламти от разкаяние, че пак нещо става с очите ми. — Само за това откъде идвам. И… че съм редовен турист. То всъщност за теб на практика е все едно дали съм от далечна звезда или от далечно бъдеще… Живях известно време в отдалечен на сто светлинни години свят, но се върнах у дома отдавна, така че за слънцата, дето ги виждаш като звезди, всичко си е истина…

— Какъв? — питам спокойно, а през това време си мисля, че все пак е ангел. Нека паднал, нека насран и омърсен от прегрешение, но същината си — чист.

Все трябва да има нещо свято на този свят, нали!?

— Моля?

— „Турист“. Какво е това?

— Ами… пътешественик. Пътува за удоволствие. Плаща си и пътува да види далечни страни и все такива работи. А аз не платих, ами се промъкнах…

— Плаща, за да пътува насам-натам? И нищо не печели? Не търгува, не се занимава с разбой, не търси съкровища?

— Почива.

— Да ви имам почивките! Излиза, че и ние сме туристи! — усещам се и махам с ръка. — Няма значение, това не е важно. Какво… — преглъщам по-важния въпрос от тактически съображения и задавам втория, просто от симпатия: — А какво ще стане с теб?

— О, много лошо ми се пише…

— Нали каза, че нямате бесилки, каторги и тъмници…

— Да де. Но ще ме ограничат да се придвижвам без специално разрешение, ще изплащам глоба с обществено-полезен труд, ще мъкна всяко ново тяло до пълната му амортизация три-четири въплъщения наред… Ограничаването на права за теб може да не е толкова страшно… всъщност, наистина не е. Просто е… неприятно. И ще трябва да полагам изпити за социална благонадеждност няколкото следващи цикъла… Знаеш ли, това наистина са глупости… пред вашето… — запъва се, — варварство. Много съм ви благодарен, че с ваша помощ успях да проумея кое наистина е важно и ценно.

— Хъм. Вече съм по-спокоен — казвам искрено. С леко сърце вече мога да попитам и за главното. — Ами ние? Какво ще стане с нас?

— Добре ще е да сте далеч от мен, когато ме намерят.

Замислям се.

— Колко време имаме? В смисъл — твърдо.

— Три дни. Не повече. После става опасно.

— Аха.

— Дали не ни менти, люспи в ушите? — запитва капитанът.

Свивам рамене и премълчавам. Той се мръщи. Наистина, предположението е неразумно. Никакви мислими причини не карат Глупчото да ни лъже. Излишно е да привеждам доказателства. Щастие е, че изборът му е бил да остане доброволно с нас. Вярно, веднъж вече излъга. Но това беше лъжа от срам, а не за изгода. Детска лъжа. И тя не се брои.

Капитанът откликва на мислите ми:

— Е, даже да не беше това, все някой ден би му писнало да се пъчи срещу оръдията. Какво предлагаш?

— Да го оставим на един от близките коралови островчета. Той сам предложи. А ние през това време с пълни платна да се махаме! И вземаме курс към… някъде, където стоките ще се продадат, парите ще се поделят… и кой накъде знае. Лично аз смятам да стана земевладелец. И теб те съветвам същото.

— Аз мислех за собствена малка търговска флота — разсеяно отвръща шефът, а аз ликувам, но само за момент: хубаво де, проницателен съм, е и? — Само дето ми трябват още пари… Този път трябва да направим голям удар. И от него няма да деля с никой.

— Ами с мен?

— Нали вече имаш достатъчно, за да осъществиш мечтата си, мухлясали сухари?

— Така е. Но въпросът е принципен.

— А… Е… Добре. Една петдесета?

— Обиждаш ли ме?

— Една двайсет и пета?

— Десятък е приемливо.

— Че ти си бил ужасен разбойник, индианец на реята! — капитанът е възмутен. — След толкова години заедно…

— Да. След толкова години заедно искаш и мен да прецакаш барабар с останалите мухльовци. Не е джентълменско. Освен това, как си представяш да офейкаш с дяловете на юнаците? Сам няма да се справиш. Пък и ако се замислим, дори досегашният им пай е пресилен. Добре е да се намали с… примерно една трета. Може би това ще ги възпре да пропият и попилеят богатствата си в кръчмите и по скъпи курви. Но пък ще им остане достатъчно за охолен живот, ако ги вложат в някой хан, мелница, търговски склад, земя… Е, ако някой иска да си купи баронска титла, ще има да взема, но те и без това не стават за благородници, нали?

— Да, наистина, такава рестрикция ще е полезна за тях, вода в барута.

— А освен това — наблягам аз, — намаляването на дяловете на екипажа, забележи, то съвсем не е неоправдано, понеже участието им в придобиването на плячката е… да де — съгласявам се с енергичния жест на шефа, — това ще ти спести необходимостта от последен удар… Не бива да рискуваме, Чарли.