Николай Теллалов - Талисман на борда

Очите на капитана стават стоманени. Не е от това, че съм фамилиарен. Наричам го втори път за тринайсет години по име. Гледа ме с вълчи очи заради пораженческите ми предложения. Въпреки вида му продължавам с лек хлад в стомаха:

— Няма начин. Ще кандисам и на една единайсета от… от реквизираното, пък ти ще се справиш и с по-малък начален капитал… Хайде, не ме гледай като грешник от казана. Ще си посвиеш перките малко. Алтернативата е да останеш с пръст в…

— Не — ледено ме прекъсва капитанът. — И без да правя някакви сметки, знам, че няма да ми стигнат средствата за онова, което искам. Правим последен удар и точка, чума на борда! Иди при звездния и му кажи да ни намери нещо БОГАТО! Стига дрънканици, боцман! Джентълмени сме и сключихме джентълменска сделка, нали така, девет бала на рейда?

— Така — принуден съм да призная.

— Обаче аз съм ти капитан и последната дума е моя! Млък. Нямаш колана на звездния около кръста си, затова не ме ядосвай, морж със запек. Давам си сметка за риска. Спокойно. И аз имам мечти и ще си ги пазя. Изчезвай, старче. И… нека е една девета — подхвърля подир мен съвсем като на приятел.

Напразно си повтарям думите му за това, че и той има мечти, за които да се бори и които да пази. Чувствам, че правим грешка.

— Така повече не може!

Това го изрича Питър Джоба, а до него Хю се е сетил да излъска малайския си ятаган и кръвнишки гледа към убягващата ни вече втори ден плячка. Това преследване е изнервило момчетата, от снощи не са пили нищо, само съскат като разярени усойници. Ясно е, че като настигнем португалеца, ще има мъст и сеч. Така е. Когато има достатъчно хляб (а при нас и месо, и плодове… а Айвън даже бананите ръси с подправки, каквито имаме множество и МНОГО), липсата на зрелища става досадна и отегчителна.

Глупчото е омърлушен, капитанът — зъл. Само аз съм стабилен като морски фар. Но отбягвам да поглеждам към небето.

Топчията Том сумти до единственото ни останало оръдие. То ни е най-далекобойното, останалите отидоха за дар на Морския дявол, за да плаши с тях русалките, а те от подобни образци най-много още по-силно да възжелаят сухоземните мъже. И въпреки тази жертва, пак не можем да настигнем проклетото ноа. Не защото то е бързо, а понеже ние сме бавни. Корабът ни пращи от сувенири. Само че когато Хю предложи да изхвърлим част от товара — на него мариз му дай, преситен е на плячка — Питър почна да плете въжена примка, а останалите едва не вдигнаха бунт.

А времето ни изтича. Виждам го по помръкналите очи на Глупчото.

— Том, тъпо недоносче на пристанищна курва, до второто пришествие ли ще те чакам, проказа в манастира! — ръмжи капитанът.

— Са, бе са… — бучи артилеристът и накрая пали фитила. Гледаме го със затаен дъх как придържа лостовете на кулеврината, за да не изпусне португалеца от двата пръстена на мерника. Том много се гордее с изобретението си, пръстенът в тила на топа е подвижен, за да отмерва разстоянието до мишената. До днес нямаше някой на борда, който да не е изказал възхищението си от джаджата на Том. Обаче нашият огнеплюец също е сдал багажа в последно време — плюскане и наливане до припадане, ето го пак пуфти, задъхва се като бабичка…

Буммм!

Проследяваме с очи гюлето, което също е гордостта на Том, защото не е кръгло, а прилича на накрайник от копие и е пълно с някаква гадост, заради която топчията ни прилича на недосварено прасе. Нарича го гръцки огън. Бога ми, не бих искал да срещна гръцки военен кораб, щом…

Прас!

Дяволското изобретение на Том удря високата кърма на ноа. Чакаме. В следващия миг лумва пушек, а след малко оранжеви пламъци почват за играят езически танц по нашарените с боя дървении на плаващото чудовище, което трябва да кара заплати за наемници из португалските колонии, както и пари за стоките на търговците от предишния му курс.

Да, Том е умен момък, поне що се отнася до оръдия. Иначе е тъп като галош.

Около мен ехтят възторжени крясъци, над нас греят копринените платна! Ура! Как сладко мирише на барут, неприятелят гори, предвкусването на ръкопашна схватка опиянява — ето за това си заслужава да живееш сред солените вълни и мизерията.

Но не заслужава да умреш. Особено след като си натрупал сумата за въплъщаването на мечтата си. В пожара на борда на португалеца виждам червените къдрици на моята сладка, все още непозната шотландка, в морето — цвета на нейните очи, кожата й искри като белите облаци! Виждам и луничавите ни дечица, на които ще направя едно кръгло езерце, където да пускат малки, прецизно измайсторени платноходчета, а прислугата ще прави вятър с ветрила от коприна… Ааа, не! Никакви такива глезотии с корабчета — току-виж момчетата се запалят и хукнат из морските простори като мен, а аз не ща да станат нехранимайковци…