Николай Теллалов - Истината за Златната ябълка

— Със силите на войската — не много уверено отвърнал престолонаследникът.

— Ами тайната на златните ябълки? — попитал малкият.

— Ще пратя доклад на татко — рекъл след размисъл Първослав и веднага ударил с юмрук стената. — Тъпо! Грош ми е цена, ако все него ще питам!

— Кажи тогава, нали цар ще ставаш! — окуражил го средният брат.

— Точно сега не ща цар да ставам — признал с въздишка големият. — А ако ще ставам, трябва да знам всичко, за да вземам решения! А аз даже идея си нямам, дали за да стане магията са нужни и трите пусти ябълки или може да минем само с една!

— Тогава наистина трябва да питаме татко — обадил се Любосвет.

Първослав сбърчил чело и ревнал:

— Абе аз престолонаследник ли съм или лукова глава?! Няма да се затрупва! Да се постави охрана. На входа на къщерата. Аз не обичам да пилея пешки на шах, не обичам да губя войници и в бой! С тежки стрели ще посрещнат грозилището, ще го замерят с топузи… Ако не го убият, поне да го забавят, докато откъснем ябълката. После свирим отстъпление, гадта тръгва да ни преследва, завъртаме се, атакуваме и обкръжаваме! Накрая ще го домъкна с нашийник… абе, оковано, в столицата!

— А не се ли боиш, че в момента може да ни слуша от дъното? — попитал Любосвет, като надникнал в кладенеца.

Кой знае защо братята се умълчали.

Кладенецът не бе затрупан, стражите на дървото получиха по три камшика на голо и цял ден строева подготовка.

— На следващата пълна месечина, не догодина, а след три по десет дни, ако ви заваря същите тлъсти шопари, ще има бой до посиране и служба в най-далечната застава! — закани им се Първослав. — Бегом!

Войската бе подредена според плана на престолонаследника. Привечер пристигна вестоносец и връчи грамота от царя, след което побърза да се скатае далеч от княжеските очи. Първослав прочете пергамента, като от вълнение даже не мърдаше устни. Бавно прибра свитъка в дървения му калъф и каза сухо:

— Татко е бесен. Една ябълка можела и да стигне, но една година не ни мърда по най-опасните гранични гарнизони. Ще се държим така, все едно нищо не се е случило, та поганците да не усетят, че сме станали по-слаби.

— Стига да не изтървем и тази ябълка — изтърси Средомир и прехапа език.

Първослав го погледна неочаквано спокойно и рече:

— Заради това не затрупвам кладенеца. Ако ни отмъкнат и последната ябълка, скачаме вътре и преследваме крадците.

И с твърда крачка се отдалечил нагоре, шашкайки командирите с резки команди и въпроси от рода на: това направихте ли? Защо? Аз ли ще мисля за всичко бе, смотаняци такива!

А Средомир си рекъл, че от батко му може и да се получи свестен цар все пак…

Любосвет пък погледнал към готовото да залезе слънце и се изкашлял свенливо:

— Бате?

— Ъ?

— Щом ще рипаме в кладенеца, аз да взема… до селото, а? Няма да се бавя. Бързичко.

— Ти — бързичко? — учудил се средният брат. — Хайде, действай, какво да те правя… Поне няма да цивриш после…

— Аха — зарадвал се най-младият княз. — Като вятър съм!

— Като заек — кисело му рекъл подире Средомир, почесал се по тила и тръгнал нагоре към злополучното дърво.

Вървял и си мислел начумерено: В кладенеца, а? Ами да. Прав е Първослав. По-добре под земята, отколкото над нея — окачен за шията и с мокри гащи на талпа от бойницата на столичната крепост. Че и главата после побита на копие… мухи, червеи… пфу. Така си мислел князът. Но пък и се утешавал — не може царят да ги накаже толкова сурово — кой ще го наследи на трона? И веднага си отговорил — само един от нас тримата. Другите двама ще операт пешкира. Отвсякъде ще го операт.

Настъпила третата нощ на пълнолуние. Отстрани хълмът с ябълката все повече приличал на боен стан, а навред по селата се плъзнали слухове, че князете все пак са видели някаква вража орда и се бият нощем с поганците, които май прокопали къртичини и баш стражевия кладенец улучили, та излизали от него, ама ядец — князете не спят! Бой по тиквата, бой! Със сабята — прас! Глави се насъбрали вече толкова много, че за цяла верига ханове халби да се направят, обаче вразите продължавали да прииждат. Сигурно къртичината била тясна и нямало как да се обърнат назад, затова само напред могли да ходят. И сега докато ги изпотрепят всичките…

Интересно е как понякога народната мълва улучва истината. Като стрела я улучва. Само че във върха на опашката, не в сърцето. И истината получава шанс да офейка, да се крие през девет планини и дванайсет гори и да се зарече никога повече да не броди там, където живеят хора… Викаш, щом сме такива, защо онзи наш цар от миналото не е направил народа глухоням? Не мога да ти кажа защо се е отказал. Но пък е излишно да се наказва самозаблудата, както и глупостта — те сами си докарват белята рано или късно. Е, и умни глави грешат, но пък всеки умник си е достатъчно прост, от мен да го знаеш… А, ти вече си чувал тая мъдрост народна. Толкоз по-добре.