Сигурно си мислиш, че нататък е съвсем според официалната версия, нали? Не позна. Да, стана една битка край ябълката. Войскарите налагаха грозилището със стрели, поливаха го с катран, млатеха го с боздугани, а колко мечове и копия изхабиха — тиловаците ги заболяха главите после при отчитането на материалната част, а на ковачите им се отвори извънредна работа, не е за разправяне. Доста юнаци, като видяха отвратилището, върнаха вечерите — право връз него. Ето, това го няма във версията за масово слушане. Обаче се случи.
Случи се и друго. Предвид съпротивата на повърхността, не-тварите от Подземното не-царство пратиха не едно, а две такива изчанчени създания. Едното по-малко, съвсем дребно. Колкото котка. И пак грозно, отвратително, но яко и здраво като кремък. Князете уж оглеждали към мястото на изкоренения шипков храст — невинна цивилна жертва, — където кипяла битката и дебнели златната ябълка да узрее на лунна светлина. Но дребната твар през това време се промушила под земята покрай корените, тииихичко се покатерила на дървото и грабнала ябълката, която тъкмо светнала като фенерче. Братята гък не успели да кажат, а дребното грозилище скочило отгоре и се гмурнало право в земята така, както ние се бухаме по вировете, с тая разлика, че в случая нямало пръски, нито даже буци пръст — просто останала една дупка, колкото змия да се провре. Това е защото тия грозилища нямат ясна форма, като восъчни са, разтягат се и се променят както им скимне. Князете със зинали усти се втренчили в зейналата дупка, месечината достатъчно ярко светела, та било наоколо видело като в облачен ден. Пък и огньове по хълма, факли — колкото щеш. И докато тримата бавно си давали сметка, че са се провалили напълно и докрай, откъм къщерата екнал победен вик, защото другото, едрото грозилище почнало да се преструва на уплашено и да бяга, тоест да се прибира обратно. Дотичал радостен багаин с оповръщана отпреде ризница да докладва, че врагът отстъпва в паника, надавайки едно такова жаловито скърцане — победа, князи честити! А вие оправихте ли си там своята работа?
Първослав само седнал и стиснал глава с ръце, замучал от мъка. Любосвет се заумилквал около него да го утешава, ама сам току ще зареве, а Средомир се развикал на багаина да се маха надалеч и да не трие сол в жива рана.
Войникът благоразумно се оттеглил, сражението затихнало, поумълчали се за малко и воините, а после взели да си шушукат, все по-силно, че ябълките не били опазени и сега ще стане една…
Средомир се опомнил, когато видял тълпа селяни да се препират с войниците. Наострил уши и направо щял вдън земя да пропадне и той като грозилище някакво, щом чул какво се обсъжда между войскарите и цивилните. А се разисквали възможните последици от кражбата на златните ябълки, пълновесни златни плодове по една ока всяка и златото от най-чиста проба, тц, тц, тц, дали няма да поскъпне всичко, а, войниче? Не знам, дядо, ама ми се чини, че данъците ще скочат…
Подмамил Средомир с пръст един от джамачите и много тихо го попитал — кой, майна-райна, е позволил на цивилни да си пъхат гагите в зона на бойни действия, на всичко отгоре секретни? И защо багаини и багатури не си държат човките затворени, а са зинали като пилци в гнездо? Джамачът разбрал намека и хукнал да взема мерки.
А вторият княз се обърнал към братята си и рекъл:
— Хайде, няма какво да седим и да чакаме първи петли да се обадят. Да скачаме в кладенеца.
Първослав махнал ръце от лицето си и се съгласил сурово и прегракнало:
— Да скачаме.
— Да скачаме — потвърдил и малкият, макар и с изтънял глас, и докоснал за кураж една забодена на шлема му китка — спомен от поредната дама на сърцето му.
И станали дружно и се запътили към къщерата, където ги чакало черното гърло на кладенеца.
Вървели и всеки, уж покрусен и засрамен, тайничко се радвал, че кръвта вода не става, че може да е мислел за братята си лошо — ама ето, можело да се разчита на тях. Има с какво да се гордееш. Така де, брат брата не храни, ама тежко ти, ако се наложи да скачаш сам в някой бездънен кладенец — право в подземното не-царство или още къде на фуста си стринкина…
И? Как мислиш — скочили ли са? Разказвачите по мегданите така разправят, ама то е, защото ако рекат, че станало другояче, слушателите ще ги нагостят с дървена салата. Аз ти казвам — не скочиха. В последния момент ги спряха. Лично царят ги спря. Тоест прати кавхана да ги докара в столицата. Засега без окови. Защото добре познаваше синовете си и знаеше какви могат да ги надробят.
Читать дальше