Николай Теллалов - Истината за Златната ябълка

Като видял брат си, Първослав изревал като гръмотевица от радост. Средомир му показал златните ябълки и рекъл:

— Ела с мен, стани цар, брате, аз ще съм ти кавхан.

— Бих дошъл, мили брате, но друго ми е присърце. Оставам тук. Черните змейове са най-юнаци, вечна война с халите водят, урагани яздят. Тук е за мен, брате. Допада ми повече от Хорския свят.

Огледал се Средомир и кимнал. Изобщо не било за чудене, че Първослав така е решил — търкулнало се гърнето и си намерило светкавица, далеч по-лъскаво нещо от сабя, по-дълго от копие и по-размазващо от боздуган. Ясна е картинката. Ала му проличало, че вестта за него е тъжна, защото първородният сложил длан върху рамото на брата си и тихичко продумал да го утеши:

— Стига си се цупил. Ние ще се виждаме от време на време, братко. Запъпли ли над царството, което вече е твое, лош облак, аз веднага идвам със змейовете да пропъдя халата и да разбия градушката на дъжд. Ще ме познаеш ей по тези светкавици, аз ги начупвам малко по-различно от змейовете, и ето с една такава дъга после ще окича небето… — и показал.

— Освен това — продължил първият царски син, — когато настане време да идва зимата, аз ще пристигам с черните змейове да приспиваме земята. Ще ти оставам на гости по един ден, а вечерта, превърнат на вълк, ще си ида през снежните преспи в Черната земя… Хайде сега, тръгвай, че и на мен взе да ми става мъчно…

Прегърнали се и се разделили.

От черните змейове отново долетяла двойка и кръстосала криле като триумфалната арка, каквато галите ще построят някой ден. Средомир минал под нея и се озовал в Червената земя, където се оказало, че и Любосвет също си е цопнал в щастието.

— И тук ли жена намери бе! — поразил се Средомир. — Ала нали си падаше по блондинки, котарачко! А тази е със златни очи и сини коси!

— Не е жена, а змеедива. Баща й змей, майката самодива. Какво ще кажеш, а?

— Ще кажа, че от тая няма да посмееш да кръшнеш, братко!

— Знаех си, че ще оцениш колко е хубава!

— Хубава е, да. И нокти има хубави, като бръснач. Дано мирясаш, че като я гледам как си играе… с поглед превръща в лед онзи водопад, а сетне с огнен дъх го разтапя…

— И аз така мисля, братко. На змеедива не можеш да изневериш, така е, защото друга като нея няма!

— Освен другите змеедиви.

— Мммм-да, вярно бе…

— Любосветко! Тоя блясък в очите ти ми е познат! Стегни се!

— Ще се стегна, брате, обещавам. Виж, че вече нося неин пръстен.

— Ха, хванаха те най-после, немирник! — каза с удоволствие средният царски син. — Е, значи, не искаш да дойдеш с мен, да станеш цар, а аз кавхан да ти бъда?

— Бих дошъл, Средомире, ала за наопаки — ти да си цар, пък аз кавхан. Или чаргу-боил, по чужбински посолства да се разхождам. Обаче друго ми допада. С моята змеедива всяка пролет ще обикаляме земята, за да я будим от зимния сън. Ще ти идвам на гости, обещавам. И да улегна също обещавам!

— Е, щом така ти е мило… поне ме изпрати до нашата земя!

Малкият брат си казал нещо с жена си на змеедивски — съскане, ала като музика приятно. После рекъл на Средомир:

— Знаеш ли, става. Ще се превърнем на щъркели, те са наши пратеници в човешката земя. Сега оттатък е време да отлитат и да отнасят в отвъдното душите на умрелите през тази година, също както напролет донасят нови души, които да се родят в плът. Тъкмо с любезната ми ще направим малко инспекция как се носи службата… — навел се и подшушнал. — Братко, ще ми дадеш ли назаем една кесия жълтици? Обещах й да я разведа из някой панаир, герданчета и шарени ботушки да й купя…

— Ама за какво са й ботушки?

— Еее, нищо не разбираш от жени. Може да не й трябват да ги носи, а за подарък. Пък и човешките герданчета тука са на мода. Прав си, че е абсолютен грънч, но не съм го измислил аз. Хайде де, знам, че не ти се свиди.

Въздъхнал Средомир — брат му явно не във всичко щял да се промени, ала по-добре да пръска пари, отколкото да му пръснат глупавицата, ако вземе да кръшне от такава хем хубава, хем страховита девойка като змеедива.

— Ще ти ги върна напролет — с дваж по-буен цвят по градини, триж по-плодородна земя на нивите, за добитък дребен и едър — както дойде, ала поне четири пъти ще е… Нали, слънчице? — свел глава към с жена си за потвърждение.

Тръгнали. Колко вървели, не мога да кажа. Даже не твърдя, че са вървели. Но ето, че излезли точно от къщерата, без Средомир да разбере как са попаднали в нея. Във всеки случай не било през кладенеца. Колибата му се сторила позанемарена, а следите от голямото сражение с грозилището били покрити с прах. Почесал глава Средомир: