Едуард Марстън - Главата на кралицата

— Защо трябва да подражаваме на всички останали?! — възкликна ядосано Гил. — Дайте да направим нещо съвършено различно!

— Ще изиграя моя Дрейк както никой друг!

— Аха, това било значи.

— Кое?

— Аз не виждам роля за мене в тази пиеса. Едмънд Худ слушаше спора с философската усмивка на човек, който е чувал вече всичко това. Като главен поет на трупата той често присъстваше на схватки между двамата мъже. Всеки се опитваше да надделее над другия, да го избута с лакти, въпреки че обикновено Худ не можеше да даде право нито на единия, нито на другия.

Едмънд Худ бе едър, строен мъж в началото на тридесетте, с кръгло, гладко избръснато лице, което все още носеше белезите на някаква младежка невинност. Къдравата кестенява коса и бледото лице му придаваха ангелски вид. Обичаше да се отдава на своята последна страст, поезията. Но вместо това се виждаше принуден да съчинява набързо пиеси, и то с такива темпове, които го довеждаха всеки път на ръба на нервната криза. Единствената му утеха бе, че винаги успяваше да вмъкне и за себе си някаква много специална роля с романтичен ореол.

— Кога ще можете да ни представите нещо, Едмънд?

— Към Коледа.

— Говоря напълно сериозно.

— Аз също, Лорънс.

— В случая ние ви молим за една извънредна услуга — натърти Файърторн.

— Очаквате прекомерно много от мене.

— Просто защото винаги сте успявал, скъпи приятелю.

— Внимавайте, той ви ласкае — предупреди Гил цинично.

— Това няма да му помогне — каза Худ.

— Ще използваме вашето заглавие — продължи Файърторн. — Ще изпишем с големи букви: „Глориана триумфант“!

— Която е нищо и половина, в това поне съм сигурен! — намеси се Гил язвително.

— За това бъдете спокоен, сър.

— Имам право да кажа мнението си, Лорънс!

— Държите се заядливо.

— Просто ми се иска да намерим друга пиеса.

— Точно така — подкрепи го Худ. — Друга пиеса, от друг автор.

Лорънс Файърторн ги гледаше с присвити очи. Бе се подготвил за съпротивата им, но знаеше, че може да я сломи с един единствен удар.

— Решението е вече взето, господа! — мъркащият му тон ги накара да почувстват опасността.

— И от кого? От вас, така ли? — запита Гил надменно.

— От лорд Уестфийлд.

На това вече нямаше какво да се възрази. Театралната трупа дължеше съществуванието си на своя благодетел. По силата на общоизвестния указ за преследване на всички скитници бе пострадало и професионалното актьорство. Разрешаваха се само трупи, оторизирани от представител на аристокрацията и от двамата юридически сановници на кралството. Всички останали актьори биваха автоматично обявявани за скитници и просяци по професия, а това вече означаваше, че ги грози затвор. Лорд Уестфийлд бе спасил Файърторн и неговите колеги от тази недостойна съдба. Ето защо думата на благодетеля беше решаваща.

— Започвате веднага работа, Едмънд! — разпореди домакинът.

— Добре тогава — изпъшка Худ. — Съставете договора.

— Вече го направих.

— Позволявате си твърде много — вяло го упрекна Гил.

— Все някой трябваше да го направи, Барнаби.

— Ние също сме акционери. И ние имаме права.

— Лорд Уестфийлд също.

Барнаби Гил не можеше да се пребори с яростта си. Не за първи път Файърторн го манипулираше и това само увеличаваше недоволството му. Едмънд Худ насочи примирено мислите си към предстоящата задача:

— Ще трябва да поговоря с Никълъс.

— Направете го, направете го! — окуражи го Файърторн. — Възползвайте се от мореплавателските му знания. В случая Никълъс може да ни бъде много полезен.

— Мисля, че прекаляваме с него — обади се Гил раздразнено. — В края на краищата мастър Брейсуел е само един служител. Би следвало да се отнасяме към него като към такъв, а не като към един от нас.

— Нашият импресарио притежава редки дарования — отвърна Файърторн. — Нека да си го признаем и да му бъдем благодарни за това. — Той се обърна към Худ: — Възползвайте се активно от съветите му.

— Винаги го правя — отвърна Худ. — Понякога започвам да си мисля, че Никълъс Брейсуел е най-важният човек в тази трупа.

Нощем Лондон бе точно толкова шумен, вонящ и многолюден, колкото и през деня. Двамата мъже тръгнаха надолу по Грейсчърч стрийт и моментално бяха погълнати от пулсиращата, трескава припряност на всекидневието. Те бяха толкова свикнали с напрежението на своя град, че дори не го усещаха вече. Не се смущаваха от непрекъснатото блъскане на минувачите, не се оплакваха от невъобразимата смрад от пресни изпражнения на всяка крачка, дори успяваха някак си да се чуват един друг въпреки оглушителната врява.