Едуард Марстън - Главата на кралицата

— Искайте им по-висока заплата, Никълъс!

— Никога няма да ми я дадат.

— Но вие я заслужавате! Вие сте незаменим човек!

— Малцина са онези, които биват оценявани по заслугите им, Уил.

— Така е — съгласи се другарят му. — Вижте само нашата проклета професия. Как се отнасят с нас! Плашим ги, шокираме ги, боят се от нас, оклеветяват ни, гонят ни, хвърлят ни в затвора, а успеем ли да ги позабавляваме за час-два с някоя пиеса и да ги накараме да забравят жалкия си живот, ни се отблагодаряват с малко аплодисменти и някоя и друга пара, преди да се нахвърлят отново върху ни. Защо, питам се, понасяме всичко това?!

— Необходимост.

— Необходимост?

— Да, това задоволява някаква потребност вътре в нас.

— Това може да направи всяка хубава дебеланка, Никълъс.

— Говоря за друга потребност, Уил. Та помислете малко.

Никълъс Брейсуел и Уил Фаулър бяха добри приятели и колеги. Импресариото изпитваше дълбоко уважение към актьора и се отнасяше с големи симпатии към него, въпреки че Фаулър му създаваше немалко проблеми. Уил Фаулър бе снажен, необуздан момък, среден на ръст. Многобройните му положителни качества се засенчваха от буйния му темперамент и неудържимата му склонност към побоища. Никълъс го обичаше заради широтата на духа му, хапливия му език и безкрайната му щедрост. Тъй като ценеше високо Фаулър като актьор, той неведнъж го бе защитавал и постоянно му се притичаше на помощ. Именно Никълъс бе този, който успяваше да обуздае Фаулър, а това още повече укрепваше приятелството им.

— Без вас трупата на лорд Уестфийлд би се разпаднала.

— Съмнявам се в това, Уил — каза Никълъс нехайно.

— Много хора зависят от вас.

— А още повече хора пък ме наричат глупак, задето съм се нагърбил с такъв товар.

— Поискайте повече пари! Един добър работник струва скъпо.

— Аз съм си напълно доволен от заплатата си.

— Само се правите на скромен — подразни го актьорът.

— Боя се, че точно вие не би трябвало да казвате това!

Уил Фаулър избухна в такъв гръмък смях, че минувачите наоколо подскочиха. Той плесна приятеля си по гърба и се обърна ухилен към него:

— Опитах се да скрия талантите под крината, както казва библията — поясни той. — Ама не можех да намеря такава голяма крина!

— Вие сте роден артист, Уил. Не можете без публиката.

— Аплодисментите са и храна, и напитка за мене. Бих пукнал от глад, ако бях втори Никлас Брейсуел, дето се крие в сянка. Публиката трябва да знае, че съм добър актьор и затова им го казвам колкото е възможно по-често и колкото е възможно по-гръмко. Защо да скривам своята неповторимост?

— Да, защо наистина?

Никълъс получи нов удар по гърба.

Стигнаха до моста. Едва си пробиваха път, тъй като тук движението се задръстваше в теснината. Струпаните нагъсто къщи и магазини по Лондонския мост продължаваха, все така една до друга, и надолу, по главната улица на града. Между сградите не оставаше и няколко метра свободен проход. Тежка каруца пълзеше едва-едва сред гъмжилото. Никълъс едва успя да издърпа направо изпод колелата едно хлапе и получи в замяна бледа усмивка на благодарност.

— Ето, виждате ли? Вие просто не можете да се сдържите да не помагате на другите.

— Колелетата щяха да го размажат — каза Никълъс сериозно. — Прегазените станаха вече толкова много. Радвам се, че успях да спася поне една от жертвите.

— Една от жертвите?! Та вие спасявате по дузина всеки ден.

— Мислите ли?

— Разбира се — потвърди разпалено Фаулър. — И това са не само невнимателни хлапета по Лондонския мост. Колко пъти сте измъквали нашите стажанти изпод колелата на някой шопар с овча муцуна като Барнаби Гил? Тая опашка, дето я носи между краката си, причинява много по-тежки травми и от най-тежката каруца. Нали вие отървахте Дик Хънидю и другите да не ги прегази тази чума? Колко пъти сте спасявали трупата на Уестфийлд. Да не говорим, че и мене спасихте.

— От мастър Гил ли? — подразни ги Никълъс.

— Какво-о! — ревна Фаулър по-скоро добродушно, отколкото гневно. — Само да се опита да насочи към мене своето оръжие! Ще му го резна като пръчка и така ще го халосам, че ще му пукна изкуфялата тиква. Ще го накарам да ми потанцува като марионетка, кълна се.

— Тогава вече дори и аз не ще мога да ви спася, Уил.

Те слязоха от моста, навлязоха в Саутуорк и свиха надясно по крайбрежието. Край тях шумеше Темза — буйна и бързотечна. Фаулър бе поканил Никълъс в някаква кръчма, където щяха да се срещнат с един приятел на Уил. От начина, по който Уил го бе поканил, Никълъс разбра, че Фаулър сигурно ще иска някаква услуга от него. А и не бе много трудно да се досети за какво ще стане дума.