Едуард Марстън - Главата на кралицата

Малко след разсъмване започна истинската морска битка. Цели осем часа отчаяна борба в едно твърде тясно пространство — тук вече англичаните можеха да докажат совите изпитани способности да маневрират в трудни условия. Великата Армада бе разгромена. И ако не се бяха свършили мунициите на английската флота, надали би се спасил дори един-единствен испански кораб Разбитата Армада се изтегли на север, за да поеме убийствено дългия път към дома, заобикаляйки Шотландия и после по-на юг, край Ирландия.

Повече от пет хиляди испанци загинаха по време на това безславно връщане. Медина Сидония се добра до дома унизен, с по-малко от половината от флота, с която бе потеглил така гордо. Англичаните не бяха загубили нито един кораб и бяха дали не повече от сто човешки жертви. Първият опит за нападение над Англия от петстотин години насам бе отбит победоносно. Католицизмът никога нямаше да припари до тази земя.

Бяха нужни седмици, докато триумфалната вест стигне до Англия. Слуховете все още се виеха и пораждаха безсънни нощи. Мълвата се пренесе дори на континента — плъзнаха лъжливи новини за голяма испанска победа. В католическите страни на Европа биеха камбаните. В Рим, Венеция и Париж бяха отслужени благодарствени литургии. Ликуващите тълпи палеха празнични огньове в Мадрид и Севиля, за да празнуват поражението на неверницата Елизабет и залавянето на морския сатана Френсис Дрейк…

Ала пристигнаха истинските съобщения и оскубаха перата на всички измислици. Покрусени и унизени, испанците потънаха в дълбок траур. Техният крал вече не разговаряме с никого, освен с изповедника си. А в това време Англия ликуваше. Щастливата вест предизвика вълна от национална гордост. Лондон се стягаше за посрещането на героите и безмерно славословеше храбростта им.

„Главата на кралицата“ прибираше своя дял от всеобщия празник.

— Значи, разбираме се така. Едмънд започва веднага да пише пиесата.

— Аз не съм дал съгласието си — обади се Барнаби Гил ядно.

— Аз също — добави Едмънд Худ.

— Налага се да изпреварим момента, господа! — каза Файърторн нетърпеливо.

— Вие просто ни изнервяте! — оплака се Гил.

— Сега най-важното е да се бърза, Барнаби.

— Защо не потърсите друг някой да ви я напише? — предложи той. — Няма да се оставя да ме препират. Да пишеш пиеса иска време, трябва да се премислят толкова много неща… А Лорънс я иска от днеска за утре.

— Хайде, нека да е от днеска за следващата неделя — заяви Файърторн примирително. — Та пришпорете малко музата си, Едмънд! Понапънете се!

Тримата мъже седяха в дома на Файърторн в Шородич. Барнаби Гил посмукваше лулата си, Едмънд Худ стискаше в ръка чаша вода, а домакинът се бе отпуснал на любимия си стол от дъбово дърво с висока облегалка. Бяха се събрали да обсъдят по-нататъшните планове на трупата. Тримата бяха главните акционери на трупата, освен това бяха първокласни актьори, чиито имена официално фигурираха в кралското разрешително на дружеството, а и изпълняваха главните роли във всички пиеси.

Имаше още четирима съдружници, но Лорънс Файърторн бе счел за правилно да предостави на този триумвират решението за репертоара на трупата. Барнаби Гил трябваше непременно да присъства. Той беше дребен, набит мъж към четиридесетте, с приятно, макар и грозновато лице. Бе ненаситен на вонящ тютюн и на ароматни момчета. Извън театъра той бе намръщен и кисел, но излезеше ли на сцената, се превръщаше във вдъхновен талант, чиято мимика изтръгваше от всяка аудитория взривове от смях. Само заради него бяха вмъкнали смешната сценка в „Ричард Лъвското сърце“.

Отношенията между Файърторн и Гил тегнеха от професионална завист. Мине не мине седмица и Гил започваше да заплашва, че ще напусне. Ала всъщност и двамата знаеха, че никога няма да се разделят. Динамиката, която умееха да създават на сцената, беше съществен елемент от успеха. Ето защо Файърторн отминаваше без внимание гневните пристъпи и хапливите забележки на своя колега.

— Самата идея не ми харесва! — повтори Гил.

— Просто, защото не сте разбрали правилно нещата — отвърна търпеливо Файърторн.

— Та какво има толкова за разбиране, Лорънс? Англия унищожила Армадата! И търсите пиеса, за да отбележите това събитие. Точно това, което прави в момента всяка друга театрална трупа в Лондон.

— Именно затова трябва да сме първите, Барнаби!

— Аз съм против.

— Вие все сте против.

— Това не е честно, сър!

— Но пък е вярно.