— Какво имате предвид с това „тогава“, мастър Маруд?
— Ами Армадата! Това може да означава край на всички ни.
— О, не ми се вярва — отвърна Никълъс небрежно.
— Но това важи и за английската флота.
— Да де, ама испанците имат по-големи и по-добри кораби — проплака стопанинът. — А са и много повече от нас. Я каква голяма армия държат в Нидерландия, дето само чака да нахлуе в земите ни.
— И ние имаме армия.
— Ама не е толкова силна, че да излезе срещу испанската мощ.
— Ще почакаме, ще видим.
— В леглата ни ще ни изпотрепят! Що ни трябваше да убиваме шотландската кралица!
Треската на страха от Армадата бе обхванала цялата страна. Маруд направо се беше паникьосал. Смяташе, че и без битка всичко е вече решено.
— Сега е вече твърде късно да изменим нещата — обясни Никълъс. — А освен това всички вие бяхте съгласни с нейното посичане.
— Аз? Аз да съм бил съгласен?
— Лондон празнува цяла седмица, та и повече. А да си кажем правичката, вие доста се напечелихте от смъртта на Госпожата.
— Ще върна обратно всяко пени, стига това да ни спаси от Армадата! Постъпиха долно с кралицата на Шотландия. Беше грешка.
— Не, беше политика.
— Ох, политика! — изпъшка Маруд. Нервното потреперване бе обхванало клепачите му и той не можеше да спре да примигва. — Да ви кажа ли аз какво направи политиката с моето семейство, сър? Направи ни на маймуни! — Той обърса запотените си ръце в престилката. — Когато дядо ми построил тази странноприемница, нарекли я „Главата на папата“. Да знаете какви изискани ястия и най-отбрани напитки сервирал той на пътниците! След това крал Хенри скъса с католическата вяра и, хайде, табелата долу! Туриха ново име „Кралска гвардия“. Докато на престола беше кралица Мария, католиците започнаха да горят протестантите на клада, та баща ми бързо-бързо закачи пак главата на папата. Посетителите не успяха да привикнат с тази нявгашна табела над вратата и ето ти сега нова кралица и ново име.
— Е, да, но това име е изкарало почти тридесет години — каза Никълъс с ободрителна усмивка. — И с божия помощ ще издържи още много години.
— Да, ама ей ги на сега испанците! И пак от политиката идва всичко.
— Испанците само ще се опитат да дойдат.
— Нямаме шанс срещу тях! — проскимтя Маруд. — Жена ми казва, че трябва да поръчваме пак нова табела. Ще кръстим странноприемницата „Кръчмата на Армадата“.
— Я не си харчете парите! — сряза го Никълъс. — И кажете на госпожата си да събере малко кураж. Може испанците да имат повече кораби от нас, ама нашите мореплаватели са по-добри. Лорд Хауърд Ефингъм е велик адмирал, а сър Джон Хоукинс е вложил и знания, и опит в преустройството на флотата.
— Да, ама ние сме толкоз малко хора срещу къде-къде повече!
— Трудностите дават нови сили.
Маруд поклати глава съкрушен, с тревожно набръчкано чело. Нищо не можеше да разсее опасенията му. Преди много време още ясновидците са предсказали, че 1588 година ще бъде нещастна, а всички признаци бяха от тревожни по-тревожни, както и да погледне човек… Собственикът на странноприемницата вече се виждаше разорен.
— Няма как, това ще е!… „Кръчмата на Армадата“. Няма спасение.
Никълъс го остави да си се тревожи. И той, както всички останали, бе силно обезпокоен от мисълта за великата вражеска флота, която се готвеше за нападение. Но страховете му се разтопяваха в дълбоката му вяра в превъзходството на английската флота. А това Никълъс знаеше от собствен опит! Преди десет години беше плавал с Френсис Дрейк в славното му пътешествие около света.
Това бяха три невероятни години, оставили у него незабравими спомени и впечатления. От борда на „Златната кошута“ той бе слязъл със сериозни резерви относно характера на човека, когото испанците бяха нарекли „най-големият разбойник на Новия свят“, ала изпитваше огромен респект пред мореплавателските качества на своя някогашен капитан. Каквото и да бе положението сега, сър Френсис Дрейк щеше да излезе с чест от всяка битка.
Беше се стъмнило, когато Никълъс напусна „Главата на кралицата“ и се запъти към дома си в Бенксайд.
Той хвърли неволно поглед към табелата на кръчмата, да види как Нейно кралско величество се отнася към заплахата от вражеско нахлуване. Шибана от камшиците на дъжда и поривите на вятъра, кралица Елизабет се люшкаше на халките, с които бе закачена. Но не изглеждаше притеснена. На слабото осветление на Никълъс Брейсуел му се стори дори, че долавя някаква упорита усмивчица на устните й.
Читать дальше