Едуард Марстън - Главата на кралицата

— Приберете си ги, Уил! Мога сам да си платя.

— Аз ви ги давам като заем, а не като милостиня.

— И двете ме обиждат.

Фаулър пъхна бързо монетите обратно в джоба си и отново се хвърли да разправя стари спомени. Скоро те вече отново се заливаха от смях, но някак си предишната топлота бе изчезнала.

Никълъс хареса Семюъл Ръф, но не можеше да измисли как би могъл да му помогне в близко време. Файърторн ограничаваше до минимум състава на трупата, за да икономисва пари. В момента нямаха нужда от нови артисти.

Впрочем Ръф като че ли изобщо и не търсеше нова трупа. Дългите месеци без работа бяха направили своето и той вече говореше, че мисли изобщо да зареже професията. Като чу това, Уил Фаулър поклати възмутено глава:

— И какво ще правите, Семюъл?

— Връщам се у дома, в Норуич.

— Норуич?

— Брат ми има там малък чифлик. Ще работя при него.

— Семюъл Ръф и чифлик! — възкликна Фаулър искрено възмутен. — С тия ваши ръце да храните свинете!…

— Той гледа крави.

— Вие сте артист! Мястото ви е на сцената.

— Театърът ще мине и без мене.

— Това е предател ска реч, Семюъл! — ядоса се Фаулър. — Един актьор никога не се предава. Той играе до последния си горчив час. Господи, човече! Та вие сте един от нас!…

— Вече не, Уил.

— Сцената ужасно ще ви липсва — намеси се и Никълъс.

— Ще му липсва — отвърна като ехо Фаулър. — Все едно да ти отрежат крак. Не, двата крака. Та дори и още някои работи освен краката. Семюъл! Нима сте готов така лесно и бързо да се откажете от своята мъжественост?! Нима е възможно изобщо човек да съществува без театъра?

— Но кравите могат да те утешат — пошегува се Ръф.

— Престанете най-сетне с тези глупости! — избухна приятелят му и вдигна театрално ръка. — Никъде няма да ходите! Знаете ли за какво разговаряхме с Никълъс на идване? Говорехме за професията на актьора. Навсякъде само обида, разочарование и отвратителен страх. И защо всъщност се нагърбваме с всичко това?

— Да, защо всъщност? — повтори Ръф тъжно.

— Ник има един отговор. Необходимост. Така се изрази той. Театърът дава отговор на някакво напиране вътре в нас, някаква нужда, Семюъл, аз точно сега проумях в какво се състои тя всъщност.

— Така ли?

— Да, опасността!

— Опасността?

— Вие сте я почувствал не по-зле от мен, Семюъл — заговори Фаулър с блеснали очи. — Опасността да застанеш пред живата публика, да рискуваш да не те харесат, сам-самичък, в някакъв абсурден костюм и с няколко стихчета… Ето, това е причината да го правя, Семюъл. Това чувство на страх в жилите ти, напрежението да изпиташ какво струваш, да застанеш очи в очи с опасността. Ето, това е ценното в нашата работа.

— Да, ако имаш работа — каза горчиво Ръф.

— А вие в какво ще намерите тази опасност, Семюъл?

— Ами кравата като нищо може зле да те ритне.

— И аз мога да ритна зле, ако не престанете с тези брътвежи!

— Вече съм взел решение, Уил.

Нямаше място за повече убеждаване. Колкото и да се стараеше, Фаулър не би могъл да отклони приятеля си от неговите намерения. Той прибегна и до помощта на Никълъс, за да бъде по-убедителен, но усилията им останаха напразни. Самият Ръф бе решил да се върне в Норуич. Животът му нямаше да е лесен, но щеше поне да спи по-спокойно, отколкото в „Надежда и котва“.

Никълъс изучаваше внимателно двамата мъже. И двамата актьори, и двамата на средна възраст, хора от една професия, която третираше своите чада с брутално равнодушие. С години бяха изпълнявали неизпълнимите й изисквания, но ето, сега единият от тях бе осъден да слезе от сцената. Твърде поучителен случай. Въодушевлението на Уил Фаулър бе в остър контраст с тихото отчаяние на Ръф. А и двамата олицетворяваха същината на театралния живот, с неговата смесица от крайни ситуации, с вечната смъртоносна схватка между любов и омраза.

Ала Никълъс забеляза и още нещо. Затова изпита състрадание към приятеля си. Защото Уил Фаулър се бе зарадвал на срещата си със Семюъл Ръф, бе хранил надежди, а ето че всичко завърши с едно голямо разочарование. Човекът, когото той знаеше от добрите стари дни, вече не съществуваше. От него бе останало бледо копие, само понякога проблясваше като искрица истинският Семюъл Ръф. Актьорът, който на времето бе споделял с Фаулър сляпата си вяра в театъра, сега бе станала еретик. Никълъс долавяше болката на приятеля си и страдаше заедно с него.

— Нищо ли не е в състояние да промени намеренията ви? — примоли се Фаулър.

— Нищо, Уил.