Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

— Слушам те — каза той с груб тон на Ейнджъл. — Секретарката му изгубила последната оферта. Сега я търсят.

— Ще ми дадеш ли ключовете за колата си за малко?

Хоук изглеждаше изненадан, но след това бръкна в джоба си и извади ключовете. При движението панталонът се опъна по краката му, разкривайки мъжествените му форми.

Ейнджъл затвори очи, но беше твърде късно. Образът се беше запечатал в съзнанието й.

Пред лицето й задрънчаха ключове.

— Благодаря — каза тя. — Колата ти блокира моята. Ще ти върна ключовете, когато я преместя.

— Няма нужда. Просто вземи моята кола.

— Какво? — попита Ейнджъл, която едва го чу. Хоук беше разкопчал ризата си и бронзовите му гърди, които се виждаха в пролуката, бяха привлекли вниманието на жената и твореца у Ейнджъл. Тя едва успя да се въздържи да не сграбчи скицника си и да се захване за работа.

Или да се наведе и да зарови пръсти в гъстата му коса.

— Вземи колата ми — каза Хоук. — Няма да ми трябва.

Погледът му се спря на лицето й и огледа влажните й, леко разтворени устни. Тя беше почти негова.

Със съвсем малко усилие Хоук можеше да я придърпа между краката си, да я притисне срещу възбудата си.

„По дяволите — призна си мислено Хоук, — възбуждам се само като си мисля за меките й устни и измъчения и поглед и за това, какво ли ще бъде да чуя и да усетя страстта й.“

Когато заговори отново, изражението му беше непроницаемо, а гласът му — милувка.

— Вземи я, Ейнджъл. Лесно се управлява.

След това тонът му се промени.

— Не, Дженингс — каза той в слушалката, — не говорех на теб. — Ъгълчето на устата му се повдигна нагоре. — Няма да ти дам нищо и ти много добре го знаеш.

Ейнджъл чу смеха от другата страна на линията. Тя взе ключовете и излезе от стаята, като се чудеше дали той бе забелязал колко втренчено го бе гледала.

И ако беше, какво си беше помислил.

Хоук я привличаше, както брегът привличаше вълните. Тя искаше да бъде с него, да го докосва, да говори с него, да се радва на интелекта му и дори на язвителния му хумор.

Ейнджъл обаче не знаеше дали и тя го привличаше по същия начин. Нямаше причина той да изпитва същото към нея. Хоук не можеше да се оплаче от липса на жени.

Жените го желаеха. Всичко беше толкова просто.

Всеки път, когато Хоук тръгнеше по някоя улица или влезеше в ресторант, жените се заглеждаха в него и не сваляха поглед, привлечени от мъжествеността, която той излъчваше.

Хоук обаче не отвръщаше на погледите на жените, които го гледаха. Дори ако ги забелязваше, това не го интересуваше.

Ейнджъл се настани зад волана на БМВ-то и огледа арматурното табло. След това запали двигателя и потегли, като се наслаждаваше на лекотата, с която се управляваше колата.

Искаше й се и собственикът й да можеше да бъде управляван толкова лесно, но това беше невъзможно.

Ейнджъл беше уверена само в едно — Хоук не беше правил недвусмислени намеци, че я желае като жена. Докато не го направеше, трябваше да приеме, че той не се интересува от нея.

Въпреки привличането, което изпитваше към него, тя нямаше да го преследва. Това не само че не беше в стила й, но и тя имаше чувството, че него често го бяха преследвали, но никой не бе успял да го хване.

Или поне за не повече от една-две нощи.

Това не беше достатъчно. Каквито и да бяха чувствата й към този загадъчен мъж, те бяха твърде сложни, за да бъдат задоволени само с няколко нощи.

Ейнджъл паркира пред малката къща, строена преди четирийсет години. Останалите къщи на улицата бяха по-нови, тъй като бяха строени след смъртта на господин Кери, когато вдовицата му се беше принудила да продаде малката ферма, за да плати посмъртните данъци.

Ейнджъл извади двете чанти с покупки от багажника на БМВ-то и тръгна предпазливо по напукания тротоар към предната веранда. От двете страни на отбивката вехнеха някога елегантни рози.

„Следващия път, когато дойда тук, ще трябва да се погрижа за розите“.

От кутията до копчето на звънеца се подаваха някакви писма. Ейнджъл натисна бутона с лакът, след което подпря едната чанта на стената, за да извади писмата.

— Госпожо Кери? — извика тя. — Аз съм, Енджи.

— Идвам — отвърна й слаб глас от вътрешността на къщата.

Ейнджъл зачака търпеливо, като се опитваше да балансира чантите с покупки и писмата в ръцете си.

След няколко минути вратата се отвори и една дребна женица с посивяла коса се усмихна на Ейнджъл и отстъпи няколко крачки назад, за да й даде път.