Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

— Да, знам. Затова тръгнах, без да изчакам да се видя с теб.

— Обади ми се, когато се върнеш.

— Някога да съм пропускал? — настъпи пауза. — На дванайсети може още да не съм се върнал.

— Няма проблем — каза Ейнджъл.

Гласът й беше твърде равен, твърде спокоен, в рязък контраст с внезапната бледнина на бузите й.

— Сигурна ли си? — попита Карлсън.

— Дери ще бъде тук. Ще се оправя — тонът й се смекчи. — Благодаря, Карлсън. Това означава много за мен.

Кабината се изпълни с лекото пращене на статичен шум.

Внезапно Ейнджъл се почувства много самотна. Старият прякор се бе върнал заедно с твърде много спомени от миналото. Тя обичаше Карлсън по същия начин, по който обичаше Дери, но гласът на Карлсън неизменно й напомняше за любов, смърт и загуба. Напомняше й за Грант.

Въпреки това Ейнджъл имаше нужда от Карлсън. Смехът му и общите им спомени създаваха мост между невъзвратимото минало и често самотното настояще.

— Предполагам, че това беше шаманът на сьомгата — каза Хоук.

Гласът му беше равен и хладен. Той беше раздразнен от прозрачността в играта на Ейнджъл, която беше размятала своя обожател под носа му.

— Шаманът на сьомгата ли? А, разбрах те — тя се усмихна едва забележимо. — Да, това беше Карлсън. Чу ли съобщението?

Хоук направи цинична гримаса.

„Чух го, и още как. А в случай, че не съм, ти ми даваш отговора с това самотно, замечтано изражение. Е, това е преследване, в което няма да участвам. Ако искаш да накараш двама мъже да застанат един срещу друг, няма да ти играя по свирката. Аз винаги ловувам сам.“

Хоук се отблъсна от рамката на вратата и обърна гръб на Ейнджъл.

— Върни ме в Ийгъл Хед — каза рязко той. — Трябва да се обадя по телефона.

Това се оказа първият от многото пъти, когато деловите задължения на Хоук прекъсваха обиколката на остров Ванкувър и водите около река Кембъл. Хоук бе летял до Ванкувър три пъти, за да се срещне с адвокатите си и да подпише някакви документи.

Когато отсядаше в дома на Рамзи, той прекарваше доста време на телефона. За десет дни Ейнджъл беше успяла да го изведе само два пъти за риба. Всеки път телефонни обаждания ги бяха принуждавали да изпуснат прилива.

Не че това имаше някакво значение. Сребърната сьомга все още не се беше появила и дори рибарите от риболовния флот нямаха много добър улов.

В крайна сметка Ейнджъл се задоволи с бавна обиколка на скалистите носове и малките заливчета, където учеше Хоук как се лови сьомга. За нея методът, на който го обучаваше, беше най-безинтересният. Твърдите въдици не предаваха енергията и жизнеността на рибата.

Това обаче беше цената за изпускането на прилива, когато променящият се баланс между вода и луна привличаше сьомгата по-близо до повърхността.

Ейнджъл беше решила да не позволява повече да изпускат прилива. Между рибарите се беше разчуло, че първият истински голям пасаж сьомга се придвижва бавно по течението на пролива. Вчера в северния край на пролива бяха отбелязали голям улов.

Ако рибата следваше пътищата, използвани в миналото, то сьомгата щеше да остане за известно време в една от любимите на Ейнджъл ивици край брега. С лодка до там се стигаше за почти шест часа, но Хоук най-сетне се беше съгласил, че може да остави телефона за малко и да участва в петдневно пътешествие. За да си позволи това обаче, той бе работил усилено.

През последните три дни Ейнджъл бе виждала Хоук само когато настъпваше време за хранене.

Тя също бе имала много работа. Използваната пещ, която бе купила и транспортирала от Сиатъл за употреба през лятото, най-после беше пристигнала. С нея беше пристигнала и една изненада — сандък с отпадъчно стъкло, изпратен от собственика на галерията в Сиатъл, в която излагаше творбите си. В бележката в сандъка пишеше:

Невероятна цена. Фабриката за стъкло фалира. По-големите парчета изпратих в ателието ти в Сиатъл.

Доставчикът току-що бе вкарал всичко в северното крило на къщата и сега Ейнджъл беше нападнала с щанга сандъка под закачливия поглед на Дери, който очевидно се забавляваше много. Изтегнал се доволно в един стол с възглавници, той я наблюдаваше как разглежда блестящите, невероятно остри парчета стъкло.

— Сигурна ли си, че не искаш аз да го направя? — попита мързеливо Дери.

Ейнджъл се усмихна и се зае отново с работата си.

— Вероятно ще счупиш всички парчета в сандъка — каза тя.

— Ти и без това ще ги натрошиш на малки парчета — отбеляза Дери закачливо.