Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

Хоук я наблюдаваше, заинтригуван от думите й и от оценката, която сама си бе дала.

„Онова, което каза за себе си, отговаря на фактите — призна мислено той. — Не е красива в традиционния смисъл на думата. Тя е пленителна — като калейдоскоп, който се сменя с всяко вдишване, никога не се повтаря, непрестанно се движи и сияе.“

Хоук беше удивен. Той беше уверен, че Ейнджъл знаеше колко необикновена беше, но тя бе говорила с абсолютна увереност за липсата на красота, която би привлякла мъжете.

— Ти си удивителна актриса — измърмори той в двусмислен комплимент. — Най-добрата, която някога съм срещал.

Ейнджъл вдигна изненадано глава.

Кукичката се изплъзна и убоде палеца й. Тя отдръпна бързо ръка и се намръщи на капчицата кръв, която се появи върху кожата й.

— Какво искаш да кажеш?

Хоук поклати глава с възхищение.

— Точно това, Ейнджъл.

Взе ръката й и я вдигна към устните си. След това засмука леко палеца й.

— Кръвта има хубав вкус — измърмори и я пусна с едно последно облизване.

Хоук бе действал толкова бързо, че бе успял да я пусне, преди тя да бе осъзнала какво ставаше.

Тялото й обаче бе разбрало. Тя все още усещаше допира на езика му, натиска и топлината на устните му.

Хоук взе въдицата, сякаш нищо не се беше случило.

— Мисля, че кукичката вече е достатъчно остра. Не си ли съгласна? — попита я той.

— Да — отвърна Ейнджъл и се извърна. Слезе бързо в кабината и погледна екрана на хидролокатора. Бяха минали успоредно на скалите и сега дъното се издигаше бързо. Под кила на яхтата имаше не повече от двайсет и пет метра вода. Един бърз поглед към сушата й показа, че наближаваха скалистия риф, който се намираше под долната част на малкия залив.

Ейнджъл засмука отнесено палеца си. Когато осъзна, че кожата й имаше вкуса на Хоук, пулсът й се поколеба, а след това се ускори. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и извика отново успокояващия образ на розата в съзнанието си. Това беше единственият начин, по който бе успяла да се стегне, да преодолее болката, свързана с повторното научаване как да ходи и да живее отново.

Ейнджъл се намръщи и погледна палеца си. До този момент не бе осъзнавала, че розата в съзнанието й имаше цвета на кръвта, цвета на самия живот.

Ейнджъл остави тази мисъл да проникне в нея като светлина през рисувано стъкло, оцветяваща всичко, до което се докосва. Когато се върна на кърмата на яхтата, дишането й беше спокойно, а гласът и тялото й бяха отпуснати.

— Някога опитвал ли си да уловиш треска? — попита тя Хоук, докато вземаше въдицата от ръцете му.

— Не. Трудно ли е?

— За теб ли? Съмнявам се. Ти си много бърз.

— Още един комплимент? Ще ми завъртиш главата.

Ейнджъл му хвърли един хладен поглед.

— Просто още един факт — а и за да ти се завърти главата, е необходим булдозер.

Лявото ъгълче на устата му се изви нагоре.

Това беше най-близкото подобие на усмивка, което Ейнджъл бе забелязала у него по време на краткото им познанство.

„Може би никога не се усмихва истински“ — помисли си тя.

Мисълта не беше много успокояваща.

— Някога използвал ли си макара? — попита Ейнджъл, обръщайки гръб на напрегнатите кафяви очи, които я наблюдаваха.

— Да. След това ядох голям бой, че си бях позволил да взема макарата без разрешение.

Ейнджъл погледна високия, силен мъж, който стоеше до нея.

— Трябва да е станало, когато си бил доста по-малък. Или са те били няколко души.

— Бях на шест години.

Споменът промени очите на Хоук. Ейнджъл го наблюдаваше и се питаше какво бе причинило мъката и… яростта?

Да, бе забелязала ярост в погледа му. В това нямаше съмнение.

Ейнджъл беше изпитвала и двете чувства и знаеше колко жестоко можеха да разкъсват душата на човека. Внезапно разбра, че Хоук не бе имал щастливо детство.

Зачуди се дали като момче се бе смял и дали сега, когато вече беше мъж, изобщо се смееше.

— Обещавам, че няма да те бия — каза тихо тя, — независимо колко птичи гнезда направиш в кордата ми.

Тъмните очи на Хоук се впиха в нея. Бе изненадан от напрежението, което усети под иначе спокойния й глас. Пръстът му се плъзна леко по линията на носа й.

— Мъдро решение — измърмори. — Ако случайно не си забелязала, аз съм доста по-едър от теб. Доста по-едър.

— И по-силен — съгласи се Ейнджъл, но очите й блестяха и отразяваха близостта на Хоук. — Много по-силен.

Очите му се промениха отново, но този път станаха по-тъмни. Изкушението да вкуси мекотата на устните на Ейнджъл за малко щеше да го извади от равновесие. Но тъкмо когато реши да приеме поканата на сочните й устни, тя му обърна гръб.