Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

— Сьомгата рядко плува близо до дъното — продължи тя. — Ако видиш голям пасаж малко над дъното, значи си открил трески.

„Защо трябва да стои толкова близо? — запита се мислено Ейнджъл. — Не мога да си поема дъх, без да вдъхна и него.“

Тя се чувстваше като пленена от топлината на Хоук, която изгаряше спокойствието й с всяко вдишване.

— Късоглед ли си? — попита Ейнджъл.

— Късоглед ли? — той не успя да прикрие изненадата си.

— Късоглед: като човек, който не може да вижда нещо, ако не си го забие в очите — обясни сухо Ейнджъл.

Хоук погледна встрани. Лицето му беше на няколко сантиметра от нейното. На утринната светлина очите й бяха зелени като чифт смарагди.

— Извинявай — каза той. — Притеснявам ли те?

— Не повече отколкото аз теб — отвърна Ейнджъл.

— Добре — каза Хоук с дрезгав глас, — защото аз изобщо не се чувствам притеснен.

Ейнджъл завъртя внезапно руля и даде газ. Движението принуди Хоук да отстъпи крачка назад, за да запази равновесие. Ейнджъл приближи яхтата до канарите, които се извисяваха в източния край на пролива.

Хоук наблюдаваше как канарите се приближават с тревожна скорост. Хвърли един поглед към хидролокатора. Дъното беше на трийсет и три клафтера и дълбочината постоянно се увеличаваше. Той огледа канарите с присвити очи.

„Най-малко трийсет метра — прецени мислено. — Не, по-скоро около шейсет.“

Огромни вечнозелени дървета изпълваха пукнатините в скалите, но на фона на огромната скална маса изглеждаха не по-големи от плевели.

Ейнджъл хвърли един поглед встрани, за да прецени реакцията на Хоук при гледката. За човек, несвикнал с пролива, би изглеждало истинска лудост да се приближават към брега с такава скорост, защото имаше опасност да заседнат.

Ейнджъл обаче познаваше и сушата, и океана.

— Геолозите наричат това място удавен бряг — каза Ейнджъл, повишавайки глас, за да надвика рева на двигателите.

— Заради удавниците ли? — попита саркастично Хоук.

— Не. По време на последния ледников период, нивото на океана било с неколкостотин метра по-ниско. След това ледът се стопил и наводнил сушата. Скалата пред нас се спуска на сто метра под водата. Няма начин да заседнем тук, освен ако не се блъсна в самата скала.

— Като в Норвегия — каза Хоук и погледна към канарите с друг поглед.

— Така каза и един от клиентите ми, когото водих за риба — съгласи се Ейнджъл. — Той бил роден в Норвегия и каза, че всички тези фиорди го изпълвали с носталгия. Тогава за първи път осъзнах, че фиордът не е нищо друго, освен една долина, удавена в солена вода.

Това се стори забавно на Хоук и той й хвърли един бегъл поглед.

Ейнджъл не го забеляза. Намали скоростта и зави, така че минаха успоредно със скалите, на около шест метра разстояние. След това включи двигателите на празен ход, докато преценяваше дрейфа от течението и вятъра.

Лодката бавно започна да се отдалечава от скалите.

— Доколко можеш да се довериш на тези двигатели? — попита делово Ейнджъл.

— За какво?

— Да запалят от първия път.

— Не бих си заложил живота за това, но, от друга страна, вече не залагам живота си за нищо. — Хоук сви рамене. — Вероятността да запалят от първия път е деветдесет и девет на всеки сто пъти.

— Достатъчно добре. Нямам нищо против малко тишина.

Ейнджъл изключи двигателите, след което ги включи отново. Машините реагираха незабавно. Тя ги изключи отново и остави лодката да се движи от силата на невидимото течение и вятъра.

Тишината я обгърна и Ейнджъл затвори несъзнателно очи и се усмихна.

Хоук видя това и за миг се изкуши да прокара първо върха на пръста си, а след това и устните си по усмивката й. Той обаче не го направи. На първия етап от преследването винаги оставяше жертвата да определя курса и скоростта.

Това не означаваше, че от време на време нямаше да притеснява Ейнджъл, като се доближава твърде близо до нея само за да види как чувствеността оцветява погледа й и смекчава устните й. Той обаче нямаше намерение да се натрапва и близостта му щеше да изглежда съвсем естествена и нямаше да й даде повод да се оттегли твърде далеч.

Хоук усещаше, че Ейнджъл не беше толкова агресивна колкото повечето от жените, които познаваше. С останалите тръпката се бе състояла в това да се изплъзва от домогванията им и да наблюдава как раздразнението им от недостъпността му расте.

С Ейнджъл тръпката щеше да бъде в това да я остави сама да дойде при него.

И в двата случая крайният резултат беше еднакъв. Първо засищане, след това разочарование, сълзи и Хоук отлиташе, разпервайки тъмните си криле, докато не увиснеше в небето в очакване на следващата си жертва.