Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

Тази мисъл го накара да извие устни в гримаса, която беше насочена към самия него толкова, колкото и към жените, които беше уловил и след това изоставил. Тази игра започваше да му омръзва, но най-вече му беше омръзнало да изпитва безпокойството, което неизменно идваше на сутринта, след като бе постигнал целта си. Адреналинът вече не беше достатъчен.

Проблемът беше, че адреналинът беше единственото, с което разполагаше.

Е, това беше урок, който той беше научил още на осемнайсет години, въпреки че никога не го беше приел. Не напълно.

Надеждата го караше да отлита отново, да търси отново и да преследва отново. Надеждата постоянно му повтаряше, че животът не беше изпълнен само с лъжите, предателствата и празнотата, които идваха, когато адреналинът изчезнеше.

Хоук се беше научил да мрази надеждата, но не се беше научил как да се отърве от нея.

Засега.

— Хоук?

Хоук премигна, върна се в настоящето и погледна красивата актриса, която обещаваше да му уреди едно невероятно преследване.

Поне за известно време.

— Да? — каза той.

— Ако се отместиш, ще започна да залагам въдиците.

Той отстъпи назад колкото Ейнджъл да стане от седалката зад руля, но не достатъчно, че да мине покрай него, без да го докосне. Ейнджъл се поколеба, след което мина бързо край него, оставяйки след себе си аромата си и намек за топлина.

Хоук попи и двете с гореща тръпка на удоволствие. Лицето му обаче остана безизразно като скалите, които се извисяваха над океана.

Ейнджъл започна да поставя въдиците, като му обясняваше какво прави. Тя избра две гъвкави въдици с дължина два метра и половина. Яхтата се поклащаше леко и се носеше едва забележимо към плиткия край на малкия залив.

— Не бих опитала дрейфово ловене на сьомга — каза тя.

— Защо не?

— Сьомгата още не е дошла насам.

— Откъде знаеш?

Ейнджъл се усмихна едва забележимо.

— Карлсън го няма тук — каза тя. — Този човек притежава свръхестествената способност да усеща къде е сьомгата. Сигурно се дължи на тингитската му кръв.

— Стар шаман с посивяла коса? — попита Хоук и повдигна закачливо вежди.

Ейнджъл се разсмя и се наведе да извади още нещо от чантата. След това започна да поставя кордата на въдицата.

— Карлсън не е стар — каза тя. — Косата му е гъста и черна като твоята. Адски красив и твърд като онази скала. Като теб.

Тонът й беше толкова делови, че на Хоук му трябваха няколко секунди, за да осъзнае какво му бе казала.

— Благодаря — каза, без да сваля очи от нея. Ейнджъл измъкна една кукичка и металът й заблестя жестоко на слънцето.

— Благодари на родителите си. Аз нямам нищо общо с това.

За миг Хоук остана като вцепенен. Жените и преди му бяха казвали, че е красавец. При това доста често, че вече му беше омръзнало да го чува, както му бяха омръзнали и много други неща.

Но спокойната оценка на Ейнджъл за вида му го… радваше. Тя не очакваше нищо в замяна — нито докосване, нито дори думи.

Все едно му беше казала, че има десет пръста. Нищо необичайно. Всички имаха по десет пръста.

Хоук усети как го обзема вълнение. Преди малко Ейнджъл се беше оттеглила, но сега се бе върнала, при това толкова незабележимо, че повторната й поява едва не му бе убягнала.

Никога досега жертвата на Хоук не се бе движила толкова грациозно и не бе правила такива неочаквани ходове. Правилно беше постъпил, като я бе оставил да определя темпото.

Щеше да продължи да използва същата тактика, докато желанието не надвиеше търпението му на хищник и не се спуснеше върху плячката си, слагайки край на преследването.

— А какво ще отвърнеш, ако ти кажа, че си красива? — попита Хоук с неприкрито любопитство.

— Че си добре възпитан и имаш лошо зрение — отвърна Ейнджъл.

Докато говореше, тя закачи кукичката за кордата с бронзова безопасна игла, която вече беше завързана за кордата.

— Зрението ми е отлично — възрази Хоук.

— В такъв случай сигурно виждаш, че челото ми е твърде високо, скулите ми са твърде подчертани, косата ми е прекалено гъста, тялото ми е твърде слабо, а кожата ми е твърде бледа.

Ейнджъл докосна върха на кукичката с пръста. Не беше толкова остра, колкото трябваше да бъде.

— Откъм положителната страна — продължи тя — очите ми имат хубав цвят и всичко останало се връзва много по-добре, отколкото би трябвало. И на ума ми му няма нищо — през по-голямата част от времето — поправи сетя.

Докато говореше, Ейнджъл извади малък кремък и започна да точи върха на кукичката.