Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

След това се запита дали тя влизаше и в леглото със същата страстна искреност, която влагаше в риболова.

Въдицата подскочи в ръцете му и затрептя.

— Дръж върха нагоре!

Ейнджъл се наведе през перилата и се опита да види рибата, която Хоук беше уловил.

— Тази риба току-що натежа с пет килограма — каза с изненада Хоук.

Сякаш в потвърждение на думите му, въдицата се изви в обратно U.

— Такава е треската — каза през смях Ейнджъл. — Забелязала е лодката и е разперила перки, за да те затрудни в изтеглянето. Сбогом, спокойствие. Имаш чувството, че вадиш циментово блокче, нали?

Хоук изсумтя и продължи да навива кордата, докато малко под повърхността не се появи една дълга, удивително тясна сянка. Страничните й перки бяха разтворени широко.

Ейнджъл мина покрай Хоук и взе мрежата, която се намираше на полицата до вратата на кабината. След това се наведе през перилата и сръчно улови треската с мрежата.

— Подай ми чука, ако обичаш — каза Ейнджъл. Хоук погледна, накъдето му сочеше Ейнджъл и видя нещо, което приличаше на дръжка на къса брадвичка. Подаде го на Ейнджъл.

Тя уби рибата с един-единствен удар. Гримасата на лицето й показа на Хоук, че тази част от риболова не й беше приятна.

— Можеше да я хвърлиш в кутията и да я оставиш да си умре — отбеляза той.

— Не мога да понасям звука от мятаща се на сухо риба — призна тя.

— Мекосърдечна ли си, Ейнджъл? — подхвърли саркастично Хоук.

— Не съм по-жестока, отколкото ми налагат обстоятелствата.

Тя извади чифт клещи от джоба си, хвана с тях треската за долната устна и я извади от мрежата.

— Зъби — каза кратко Ейнджъл.

Един поглед показа на Хоук, че челюстите на рибата бяха изпълнени с редица остри като игли зъби. Треската беше истински хищник.

Ейнджъл отвори кутията, пусна треската вътре и затвори капака. След това провери внимателно с пръст остротата на кукичката на Хоук, кимна и му даде знак да продължи.

Отново настъпи тишина. Ейнджъл улови втората риба, която се оказа грозна червена скална треска, тежка около един килограм. Когато Хоук посегна към мрежата, тя поклати глава.

— Не — каза бързо Ейнджъл. — Тази има остри шипове по гърба, които могат да разкъсат всяка мрежа. Освен това са отровни. Не са смъртоносни, но са болезнени.

Тя измъкна клещите от джоба си, наведе се над перилата и освободи рибата. Треската заплува обратно в океана, по-скоро раздразнена, отколкото уплашена.

— Не стават ли за ядене? — попита Хоук.

— Стават. Тази беше прекалено малка и от нея щяха да излязат не повече от две хапки филе от всяка страна.

— Не си струва неприятностите.

— Не, ако не си много гладен.

Хоук се обръщаше към въдицата си, когато радиостанцията в кабината запращя.

— … вика Енджи Ланг. Чуваш ли ме? Черна луна вика Енджи Ланг. Чуваш ли ме? Край.

Ейнджъл скочи бързо на крака. Тя се втурна в кабината, сграбчи микрофона, натисна копчето и заговори бързо. Гласът й беше развълнуван.

— Карлсън? Говори Енджи. Къде си?

— От десет дни се движа нагоре през пролива.

— О! — разочарованието й беше ясно доловимо както в тона, така и в изражението й. — Човек не може да те види, Карлсън.

— И теб не е лесно да те намери човек. Сигурно заради онези големи бели криле, които растат на гърба ти.

Ейнджъл се усмихна.

— Дери се опитва да те намери по радиото от един час. Реших, че сигурно си отишла зад някой от островите, и му предложих да ти предам съобщението.

— Той е добре, нали? — попита тревожно тя.

— Оправя се. Мърмори като мечка през пролетта, но иначе му няма нищо. Има съобщение за някой си господин Хоукинс. Твой клиент ли е?

— Да.

Внезапно Ейнджъл осъзна, че Хоук се беше облегнал на рамката на вратата и слушаше разговора й.

— Дери каза, че лорд не знам кой си се е обадил с контра, контра предложение.

Ейнджъл направи гримаса.

По изключителната прецизност, с която Карлсън подбираше думите си, личеше, че му е много забавно.

— Горката Енджи — каза той. — Винаги ти се падат най-потните ризи и най-неопитните бели очи, които някога са ходили за риба.

— Този път не е така — Ейнджъл се усмихна на мъжа в рамката на вратата. — Този път ми се падна истински жив ястреб.

Плътният смях на Карлсън се оказа твърде силен за малкия високоговорител.

— Забавлявай се, Енджи, но си пази пръстите. Ястребите са най-гадните птици, които някога са летели из небето.

— Пази се, Карлсън. Чух, че откъм Алеутските острови наближава буря.