Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

— Изглежда, че дразня твоя господин Хоукинс — каза тя с весел глас. — Дори само с това, че дишам.

Дери, който не бе забелязал нищо друго, освен широкия гръб на Хоук, само сви рамене и хвана патериците си.

— Той си е такъв, Енджи. Нищо лично. Освен това сделката, по която работи, не е лесна. Той е зает като еднокрак футболист.

— А-ха — бе единственият коментар на Ейнджъл.

Дери тръгна към вратата.

— Трябва да се връщам към книгите. Ако се порежеш, викай.

— Гледай да не се спънеш в нещата на госпожа Кери. Оставих ги в коридора.

— Хоук натовари торбите в колата си. Мислеше, че са за пътуването.

Ейнджъл се загледа в отдалечаващия се Дери, но не можеше да спре да мисли за Хоук. Дори след десетте дни, прекарани с него, той оставаше все така загадъчен, както и по време на първата им среща.

През по-голямата част от времето Хоук се държеше студено и язвително и я караше да изпитва леко безпокойство, като я гледаше с напрегнатите си кафяви очи, които наблюдаваха всяко нейно движение, всеки неин дъх. Понякога я докосваше сякаш случайно. Докосванията винаги бяха нежни — просто плъзване на пръстите по китката или дланта й, а веднъж и по бузата й.

Отначало Ейнджъл се бе изненадвала от тези докосвания. Беше се оттегляла и бе започвала да го наблюдава внимателно. Той обаче не бе направил нищо, за да бъде следващото докосване по-интимно.

С времето тя бе решила, че докосванията бяха само част от сложния му характер, също като погледът му и устата му, която никога не се усмихваше. Тя вече не се отдръпваше, когато я докоснеше, и го приемаше за такъв, какъвто си беше.

През часовете, които двамата бяха прекарали заедно, Хоук никога не я беше притеснил, никога не бе казал нещо обидно. С него беше лесно да се общува, независимо от моментите, в които беше изненадващо напрегнат.

Веднъж, когато двамата бяха прекарали няколко часа в океана, изражението на Хоук се беше смекчило и отпуснало. Ейнджъл не бе успяла да свали поглед от него. Промяната сякаш я бе омагьосала; спокойствието бе отмило мрачния цвят на повърхността и бе открило топлия цвят под нея.

Въпреки всичко това, понякога Ейнджъл се чувстваше като преследвана.

Когато вдигнеше поглед и откриеше, че Хоук я наблюдава, сърцето й първо се поколебаваше, а след това забиваше учестено. Струваше й се, че той успяваше да проникне чак до кръвта, която пулсираше във вените й.

Веднъж, когато бе докоснал леко бузата й, й се беше сторило, че ще каже нещо. Нямаше как да не бе забелязал учестения пулс в гърлото й.

Той обаче не бе казал нищо, а само бе продължил да я гледа и тя бе усетила копнеж, който я бе преобразил. Беше усетила, че задържа дъха си в очакване на следващия път, когато пръстите му ще се плъзнат по кожата й. След това бе осъзнала, че го наблюдава и се пита как може да го накара да се усмихне.

Защото Хоук никога не се усмихваше, когато двамата бяха заедно. Нито веднъж.

„Може би когато улови първата си сьомга — помисли си Ейнджъл. — Може би тогава ще се усмихне. Никой не може да устои на блестящата красота на рибата, на силата, която вибрира през въдицата.“

Телефонът иззвъня и откъсна Ейнджъл от мислите й.

Не се чу втори звън. Хоук беше вдигнал слушалката, преди тя да беше успяла да погледне към телефонния апарат, който беше поставен в ателието й.

Ейнджъл погледна стенния часовник. Девет и половина. Малко късничко за Лондон. Вероятно се обаждаше някой от малкото партньори на Хоук в Щатите. По-късно Хоук обикновено говореше с Токио — дълги разговори, след които ставаше неспокоен и раздразнителен като затворено в клетка диво животно, готово да се нахвърли върху всичко, което му се изпречи пред очите.

Днес обаче това нямаше да се случи. Днес щяха да ходят за риба, дори ако Ейнджъл трябваше да хване Хоук за яката и да го завлече до лодката.

„Стъклото може да почака, Госпожа Кери не може.“

Ейнджъл свали ръкавиците и взе чантата си, след което излезе от стаята почти тичешком, изгаряща от нетърпение да свърши всичко и да излезе в открито море. По пътя си тя се спря да надникне в стаите, които бяха определени за Хоук.

Както беше очаквала, той беше уловил телефонната слушалка. Главата му беше подпряна на облегалката на кожения стол, а дългите му крака бяха прострени върху красивия китайски килим. На лицето му бяха изписани напрежение и умора. Той слушаше със затворени очи, без да казва нищо.

Ейнджъл почука леко на рамката на вратата. Хоук отвори очи. Погледът му беше удивително ясен.