Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

Дишането й стана учестено. Тя се загледа в него за миг, питайки се дали той чувстваше дори малка част от онова, което изпитваше тя.

Изражението му беше напълно непроницаемо. За Ейнджъл Хоук не бе забелязал реакцията й на близостта му, нито пък бе реагирал на нейната близост.

Тази мисъл трябваше да я успокои, но това не стана. Тя се почувства изгубена, самотна, почти уплашена. Изпълниха я тъга и страст.

„Възможно ли е Хоук да е свикнал дотолкова със самотата, че не може да реагира? Дали пък аз не съм преживяла смъртта на Грант само за да пожелая мъж, който не ме иска?“

Ейнджъл стоеше неподвижно в кухнята, без да забелязва нищо, нито дори Хоук. Мислите й я бяха погълнали изцяло.

Тя осъзна, че когато тази сутрин се беше събудила, не беше изпитала вълнение само от риболовна страст. Вълнението й се беше дължало на това, че щеше да остане насаме с Хоук.

Без Дери. Без телефонни обаждания от Ню Йорк, Тексас и Токио. Само Хоук и Ейнджъл и океанът с множеството островчета, пръснати из неспокойните му води. Пет дни сами. Може би повече.

За това време можеше да се случи всичко.

Дори да се влюби.

За миг тази мисъл шокира Ейнджъл, но след това тя я прие по същия начин, по който най-накрая бе приела автомобилната катастрофа, която толкова брутално бе променила живота й.

„Бягството от истината не променя нищо, най-малкото реалността — напомни си Ейнджъл. — То само изсмуква силите на човека. А аз имам нужда от сили заради Хоук.“

Докато стоеше на една ръка разстояние от Хоук, Ейнджъл си призна мислено, че ако прекарваше повече време с него, рискуваше да го хареса твърде много. Тя изпитваше силно привличане към тайните на съзнанието му, интелекта и силата му, редките прояви на нежност, които издаваха емоциите, криещи се под грубостта му.

Хоук беше като прозорец от рисувано стъкло през безлунна нощ. Толкова много мрак, толкова малко живот. Но когато бъдеше окъпан от слънчевата светлина, красотата на стъклото щеше да се съживи внезапно и всички цветове на любовта щяха да се появят там, където допреди бе царял мрак.

Ейнджъл не знаеше дали беше достатъчно силна да бъде светлината в прозореца на Хоук.

Знаеше само, че трябваше да опита.

Ейнджъл погледна часовника на арматурното табло на яхтата и изруга мислено. Сякаш всичко се опитваше да й попречи да изведе Хоук в океана в най-подходящото за риболов време.

Беше пет часът, а те едва бяха напуснали устието на река Кембъл.

Ейнджъл обмисли дали да не намали скоростта, докато не подмине саловете, натоварени с дървени трупи, които чакаха да бъдат изтеглени с влекач до залива Ванкувър. Знаеше се, че под саловете се криеха едри сьомги.

— Нещо не е наред ли? — попита Хоук, опитвайки се да надвика воя на двигателите.

Погледът му се стрелна бързо по уредите на арматурното табло, но не забеляза нищо, което да му обясни внезапното намръщване на Ейнджъл.

— Изкушавам се да спрем за риба тук — каза тя с отвращение.

— Аз нямам нищо против.

— По дяволите, имах намерението да спрем чак в Индиън Хед.

Ъгълчето на устата на Хоук се повдигна едва забележимо.

— Съжалявам — каза той. — Не знаех, че почитаемият господин Йокогамо страда от безсъние и ще реши да ми се обади. Отървах се от него възможно най-бързо, без да го обидя.

— А след това се обадиха и от Лондон.

— Всъщност от Париж. От Лондон беше следващото обаждане.

— След това отново от Токио.

Ейнджъл поклати глава. Да се налага да гледа глобуса и да следи времето във всяка часова зона, й се струваше адски изнервящ начин за вършене на работа.

На Хоук обаче това, изглежда, му се удаваше с лекота. Тя виждаше как бързият му ум преценява всяка възможност и подрежда аргументите още докато той посягаше към слушалката. Концентрацията, паметта и търпението му бяха феноменални.

От него щеше да стане изключителен рибар, ако Ейнджъл успееше да го накара да остане на вода достатъчно дълго, за да го научи на нещо. Както беше тръгнало, те нямаше да успеят да се отдалечат много от брега, преди да се стъмни.

— Е, и без това вече закъсняхме, така че може да спрем в залива Браун — каза тя. — Ще заредим с гориво, ще чуем последните рибарски новини и след това ще тръгнем към залива Дийпуотър, където ще пренощуваме. С малко късмет може дори да успеем да хвърлим въдиците за сьомга.

— Не звучиш твърде убедена.

— Твърде рано е сьомгата да е стигнала вече там, но — Ейнджъл сви рамене — все трябва да хвърлим въдиците някъде.