Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

Кракът на Резников се подхлъзна, закрепи се и отново се подхлъзна. Беше загубил равновесие. Ругаейки, той полетя към земята.

Онор мигновено дръпна въдицата и запрати примамката с всичката си сила. Осем унции и тройно по-тежка кукичка се удариха с тъп звук в главата на Марджи. Тя залитна и извика от болка и изненада.

Джейк се изправи със скоростта на светкавица. С едно бързо движение на ръката си той просна Марджи в безсъзнание на земята, грабна пистолета й и го насочи към Резников.

Кайл вече бе върху руснака.

— Махай се оттам! — изкрещя Джейк с насочен пистолет. — У мен е пистолетът на Марджи.

Последва бъркотия от колене и лакти. После Кайл се изтърколи настрана и се изправи на крака. От устата на руснака излизаха свистящи звуци и нищо повече.

— Не се притеснявай за него — изхриптя с усилие Кайл. — В момента единствената му грижа е да вдиша малко въздух.

Самият Джейк си пое въздух, после издиша.

— Кайл! — извика Онор. — Добре ли си?

— Изморен. Жаден. Отвратен. Изненадан. Кога се научи да хвърляш въдица?

— Джейк ме научи.

Кайл погледна мъжа, който закачваше пистолета на Марджи на пояса на водолазния си костюм.

— Научил си я да хвърля въдица? Трябва да си някакъв… хм, учител.

Тонът му подсказваше, че е обърнал внимание на факта, че Резников говореше за тях двамата като за любовници.

— Може би тя е дяволски схватлива ученичка.

Той се приближи до Резников и го изгледа скептично. Без предупреждение, ръката на Джейк се издигна във въздуха и се озова върху главата на руснака. Той издаде приглушен звук и се отпусна.

— Завържи ги, преди да се съвземат — каза Джейк и се обърна към лодката. — Трябва да се обадя на едно място.

— На Елън? — попита Онор.

— Да. Не се притеснявай. Ще направя добра сделка. Когато свърша, брат ти ще бъди герой.

— А какво ще стане с Марджи и Петя? — попита Онор.

— С кого? — попита Джейк иронично.

— Какво трябва да означава това?

— Елън ще ти обясни. Тя е добра в изкуството да кара хората да вярват, че онова, което се е случило, изобщо не се е случвало.

— Все още мисля, че трябва да отидеш в болница — каза Онор и се намръщи. — Подпираше се на Арчър по целия път от клиниката.

Кайл се усмихна. Чувстваше се комфортно в собственото си легло.

— Тук гледката е по-хубава и след малко ще има разкошен залез — каза той и махна към прозореца. — Но сестрата е доста заядлива.

— Сестра? — повтори тя и придърпа юргана по-надолу. — Или съм лекар, или няма да участвам, ясно ли е? И като лекар ще те посъветвам да…

— По-спокойно — прекъсна я Джейк. Той остави кана със сок и чаша на масичката до леглото. — Както каза истинският лекар, Кайл трябва да се налива с течности, които не съдържат алкохол или кофеин.

— Лесно ти е да го кажеш — процеди Онор и погледна нагоре към по-големия си брат. — Нали не си ти този, който лежи в леглото.

Арчър се усмихна уморено.

— Иска ми се да бях.

Наистина изглеждаше така с омачканите си дрехи, наболата си тъмна брада и мрачните гънки от двете страни на устните си. Имаше черната коса на майка си и очите на баща си — смесица от сиво, синьо и зелено, която се променяше в зависимост от дрехите и настроението му. В момента очите на Арчър бяха почти толкова тъмни, колкото и кръговете под тях.

Онор се бореше със симпатията, която изпитваше към него. Въпреки тъмните петна под очите той все още изглеждаше, във форма. Ръцете му бяха стабилни и сръчни, докато наливаше сок в чашата на Кайл.

— Спри да се заяждаш с него — каза Арчър, докато оставяше чашата на масата. — След ден, най-много след два отново ще те тормози.

— Не мога да се успокоя! Последната нощ излязох с малка лодка в бурно море, малко след зазоряване си пробивах път между ужасяващи малки скали, сблъсках се с хора, насочили пистолети към…

— Всичко свърши — прекъсна я Арчър и я прегърна така, че краката й се огънаха. После я залюля, сякаш отново беше малко момиченце. — Кайл е добре, ти също. Всичко е наред.

На Онор й се искаше да продължи да се зъби на по-големия си брат, но в момента той изглеждаше твърде стар за своите тридесет и четири години.

При нормални обстоятелства тя щеше да изпитва симпатия, но у нея все още се надигаше гняв от откритието, че Арчър, Лоуи и Джъстин бяха крили от нея изчезването на Кайл в продължение на две седмици — за да не я притесняват, разбира се. Фактът, че през изминалите дни мисълта за него не бе излизала от главата й, очевидно не впечатляваше Арчър.