Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

— Кайл, ако събираш сили да се изправиш или да се изтъркаляш между дърветата, не го прави — предупреди остро Резников. — Със сигурност ще успея да уцеля сестра ти. Запомни, че предпочитам да не убивам никого.

— Но ще го направиш — каза сурово Кайл.

— Това е най-неприятният за мен избор. Моля те, не го прави единствения.

Пребледняла и напрегната, Онор стоеше неподвижна и наблюдаваше брат си, който бавно се отпусна. Само тя можеше да види скалния отломък, който той държеше в широката си длан.

— Просто вземи проклетия кехлибар и си върви — озъби се Кайл.

— Така и ще направя — увери го руснакът. — Но първо искам да се убедя, че е оригинален. Ти ще ми асистираш, нали, Джейкъб?

— Разбира се — избъбри кисело Джейк. — Винаги се радвам, когато мога да помогна на приятел.

Онор не успя да види реакцията на Резников. Лицето му беше скрито зад огромния снайпер.

— Отвори кутията, приятел — нареди руснакът. Джейк погледна кутията. Беше закована. От всяко ръбче излизаше вода. Ръбовете дотолкова не си пасваха, че пропускаха, въпреки че бяха набъбнали от престоя си във водата. Думите, изписани от външната страна, бяха избледнели и изтрити, но все още се различаваха: въглероден двуокис, примамки за риболов, НЕТРАЙНО.

— Да я отворя, а? — извика Джейк към Резников. — Лесно е да се каже. Обаче нямам лост за разбиване.

— Използвай ножа си. Когато свършиш, го хвърли във водата.

Без да каже и дума, Джейк извади ножа от калъфа и се зае с кутията. Отварянето й бе много по-лесно, отколкото бе предполагал. И кутията, и гвоздеите бяха изработени от долнопробен материал. Вече бяха започнали да хващат ръжда.

Той смъкна капака и го захвърли настрани. В останките от кутията лежеше плътна, непрозрачна полиетиленова чанта. Приклекнал досами земята, Джейк внимателно разряза чантата с върха на ножа. Щом свърши, прибра ножа обратно в калъфа.

— Не — извика Резников. — Хвърли ножа в морето.

— Имам още работа с него.

Руснакът се поколеба за момент, после додаде остро:

— Продължавай. Но няма да забравя за ножа, Джейкъб.

— Доста си нервен за човек, който държи снайпер.

— Виждал съм те, когато се развъртиш — отвърна Резников, — в онази кръчма в Калининград. Освен за Кайл Донован, беше много поучително и за мен.

— Слез на земята — изръмжа Джейк. — Ти си двойно по-бърз от мен.

— Някога и аз си мислех така. Сега не искам да пробвам.

Джейк се зарови в полиетилена, докато извади отвътре мокро опаковано парче с размери около три на четири фута и дебело не повече от един фут. Изключително внимателно той сряза широката лента, която придържаше краищата на подгизналата опаковка.

От отвора проблесна ослепителна светлина.

— Хвърли ножа във водата! — кресна Резников.

Джейк погледна нагоре към хълма. Не можеше да види очите на другия мъж, но снайперът изглеждаше стабилен в ръцете му. Светлата му коса проблясваше на слънчевата светлина в оттенъците на кехлибара. Снайперът нямаше блестящи участъци, които да привличат вниманието. Той не беше предназначен за изложба, не беше и предмет на съвременното военно изкуство. Беше създаден да върши работа, а работата му беше да убива.

— Мисля, че под тази опаковка има още — каза Джейк.

— Тогава ще ти се наложи да използваш зъбите си. Ножа, Джейкъб. Веднага.

Джейк хвърли ножа във водата. Той потъна извън полезрението му. Джейк бавно се обърна обратно към кутията. За първи път в живота си не изпитваше нетърпение да види кехлибара, който лежеше в уютното си гнездо от въздушни мехурчета и полиетилен. Джейк започна да отстранява опаковката, докато остана единствено кехлибарът.

Приличаше на отрязан къс от слънцето.

В ръцете му горяха стотици отсенки на златистото. Въпреки че Джейк отбеляза необикновеното умение на неизвестния творец, който бе създал кехлибарената мозайка, по тялото му мина тръпка на благоговение. Косъмчетата на ръцете му настръхнаха в първичен рефлекс.

Той вдигна мозайката и я наклони първо на едната, после на другата страна. Слънчевите лъчи пробягаха по повърхността й. Върху ослепително златистото късче с червен кехлибар бе гравирана изящна главна буква R. Над нея се намираше едната от короните на Романови, също от червен кехлибар — обикновена, но не и непретенциозна. Пищният червен кехлибар свидетелстваше за присъствието на една от най-великите владетелски фамилии в историята на човечеството.

Велики и отдавна мъртви. Мощта бе сабя без надеждна ръкохватка и с много смъртоносни остриета.