Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

— Оригинал ли е? — извика Резников.

— Истинско или фалшиво, това нещо е дяволски необикновено — отвърна Джейк отчетливо и завъртя панела, поглъщайки го с очи, сякаш наистина излъчваше топлина.

Светлината, стремежът към богатство и гордостта са в основата на света. Това е едно доказателство за вечна сила, което само потвърждава колко преходна всъщност е силата. Вижте моето име и узнайте колко съм велик… или колко велик бях, защото аз съм мъртъв, а с мен и моята империя.

— Оригинал ли е? — попита руснакът.

— По дяволите, Петя, как бих могъл да знам?

— Недей да проверяваш търпението ми.

— В момента не бих могъл да проверя нищо. Принадлежностите ми са в пикапа. Слез долу и го погледни сам.

Моля те, добави безмълвно Джейк. Само за секунда влез в обсега ми. Само една секунда.

— На място ли си? — извика високо Резников.

— Какво… — подхвана Джейк. После спря.

Въпросът не беше насочен към него. Беше отправен към жената, която излезе от прикритието си на по-малко от двадесет фута разстояние с пистолет в ръка.

Изведнъж нещата започнаха да се подреждат. За съжаление беше твърде късно.

— Здрасти, Джоунс — поздрави Джейк. — Тъкмо се питах как Резников ще слезе по този хълм, без да свали мерника си от нас. Но вече знам. Сигурно си пъхнала проследяващо устройство в раницата на Онор, докато плачеше на рамото й.

Марджи се усмихна.

— Но разбира се. Тя толкова прилича на Кайл. Толкова е наивна.

Онор погледна Марджи и й се прииска само да сключи пръсти около нежната й шия. Вбесяваше я мисълта, че самата тя бе довела враговете на Кайл право при него.

— Наивна, а? — избъбри Джейк. — Но и това е повече от онова, което си ти.

— И каква съм аз?

— Глупава. Наивността може да се надживее, докато глупостта лежи дълбоко в човек, до мозъка на костите.

— Значи аз съм глупава? Кой държи оръжие и кой не?

— Е… — проточи Джейк, докато се изправяше.

— Да не ставаш! — кресна Резников към Джейк. — Да не махаш ръце от панела. Седиш на земята с краката напред. Веднага!

Въпреки че английският на Резников ставаше по-лош от напрежението, не беше проблем да се схване мисълта му. Джейк седна.

Зад прикритието на панела той освободи краката си от неудобните плавници. После хвана панела и зачака Марджи да демонстрира глупостта си, като се приближи близо до него. Без да си дава вид, той я наблюдаваше съсредоточено, докато тя минаваше покрай Кайл, съвсем близо до обсега на по-младия мъж.

Не го прави, Кайл, помисли си напрегнато Джейк. Петя все още е насочил снайпера към Онор.

— Нямам такова намерение — каза Кайл. — Научих се да разпознавам кога ме предизвиква. Не бих я докоснал и с тояга.

Джейк въздъхна прикрито. Очевидно Кайл бе стигнал до дъното, без да си загуби ума. Това беше едно от нещата, които Джейк харесваше у Кайл: когато в нещата не бе замесен чаталът му, той беше доста умен. Разбира се, същото нещо можеше да се каже и за другия мъж — Дж Джейкъб Малори.

С ъгълчето на окото си Джейк наблюдаваше Марджи. Тя избра позиция между самия него и Кайл. Това означаваше, че ще обърне гръб на Онор, но явно литовката не се притесняваше от този факт. Пистолетът й бе недвусмислено насочен към двамата мъже.

— Готова съм, Пьотър — извика тя.

Резников бавно свали снайпера. Той знаеше много добре, че най-опасният за него момент е, докато се спуска по склона, защото през това време няма да може да си служи с пушката.

Джейк също го знаеше. Искаше му се да извика на Онор да помълчи още мъничко, само още една минута, докато Резников съсредоточи съзнанието си върху стръмния склон и престане да мисли за всичко друго. Но да каже това, означаваше да привлече вниманието към Онор.

А това бе последното нещо, което би искал да се случи. Така че той продължи да седи безмълвно, докато под водолазния костюм избиваше студена пот и се стичаше на струйки по тялото му.

Със снайпера в едната ръка, вдигнал другата за равновесие, Резников започна да се спуска по склона. Джейк го наблюдаваше с такова наситено напрежение, че можеше да го реже с нож. Обикновено движенията на руснака бяха координирани като у гимнастик, но в момента мускулите му се бяха стегнали от продължителното лежане върху студените скали. На третата крачка той залитна, но мигновено се овладя и вдигна поглед към хората долу.

Никой не беше помръднал.

Още по-внимателен с отломките от скали, Резников отново се отправи надолу. Марджи може да беше проявила глупостта да повярва на Резников — или той на нея, — но наистина разбираше от тактика. Малко търкаляне по склона, подобно лавина, и руснакът вече нямаше да й се пречка.