Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

— Хубаво ми е — прошепна той дрезгаво. — Толкова ми е хубаво, че не мога да повярвам, че не сънувам.

— Но ти сънуваш, забрави ли? Това е просто един сън.

— Само за малко. Докато настъпи утрото.

Сара затвори очи.

Утрото. Тогава свършваха всички сънища. Но дотогава можеше да сънува колкото си иска, достатъчно, за да й стигне за цял живот.

— Докато настъпи утрото — повтори тя. А после, съвсем тихо, надявайки се, че той не я чува, прошепна: — Обичам те, Кейс.

Но той чу признанието й. Искаше да й каже, че това ще й донесе само болка.

Но не можеше да каже нищо.

Дори не можеше да си поеме въздух.

Спря да се опитва да говори, да мисли, да диша. Просто се вкопчи в Сара, както умиращите се вкопчват в живота.

И като самия живот, тя дойде при него — гореща, сладка и щедра.

Сара се събуди, усещайки топлината на Кейс до себе си и ударите на сърцето му под бузата си. Промърмори нещо, сгуши се по-близо и отново заспа.

Когато Кейс усети движението й, също се събуди, разкъсван от болка. И едновременно с това се чувстваше много добре.

Изпитваше болка, защото знаеше, че не биваше да идва в леглото й.

Чувстваше се добре, защото беше в леглото й.

Ами ако е бременна?

Този въпрос не му беше давал мира цяла нощ. Това не бива да се повтаря.

Кейс не знаеше какво точно има предвид — да прави любов със Сара, да се чувства отговорен за живота на едно дете, или да изгуби това дете. Знаеше само, че леден страх бе сковал сърцето му. Никога не се беше страхувал толкова, дори по време на войната.

А ето че се бе усмихнал под прикритието на тъмнината.

Бе се смял под прикритието на тишината.

Тази нощ се беше изгубил в страстта на Сара.

Никога вече! — Няма да може да го преживее още веднъж — смеха и загубата.

Сара въздъхна и се притисна към него. Доверието й също плашеше Кейс.

Тя ме обича.

Аз не мога да я обичам.

Само ще й причиня болка.

Не мога да й причиня болка.

Тя ме обича.

Не мога!

Мислите се въртяха в главата му и го изпълваха с болка.

— Сестричке? — обади се тихо Конър. — Добре ли си?

Кейс почувства промяната в Сара, когато чу гласа на брат си. Тя се събуди изведнъж и се вцепени.

— Какво има? — обади се тя.

— Слънцето изгря, а ти не си станала — отговори брат й. — Помислих си, че си болна.

— Никога не съм се чувствала по-добре.

Тя се прозина, протегна се… и изведнъж разбра, че е съвсем гола под завивките.

Изражението на лицето й за малко не предизвика усмивка у Кейс.

За малко. Цената на смеха беше твърде висока.

— Хънтър каза да не те закачам, че сигурно не ти е било лесно тази нощ, но аз се притесних.

Кейс видя как лицето й става пурпурночервено.

— Хм, да, ни ми беше лесно — промърмори тя. Когато се чу какво казва, тя се изчерви още по-силно. Кейс се усмихна. Опита се да изпъне устни, за да скрие усмивката си, но не можеше да отрича нежността, която изпита, когато тя скри аленото си лице в гърдите му.

— Какво беше това? — попита Конър. — Какво смешно има?

Тя се покашля.

Кейс отвори уста, но Сара веднага сложи малката си ръка върху нея.

— Добре съм — каза тя отчетливо. — Хънтър е прав. Да спиш отвън не е толкова спокойно, колкото вътре, това е всичко.

— Ще свикнеш — провикна се весело брат й.

Тя се съмняваше, че някога щеше да свикне с Кейс в леглото си, в тялото си, в самата си душа. Раят на сладките сънища през нощта и адът на сутринта, когато сънищата свършват.

Очите на любовника й казваха, че утрото е настъпило.

— Връщай се в къщата — каза тихо тя на брат си. — Аз ще дойда след малко, за да направя закуската.

— Морган вече се е заел с тази работа. Виждала ли си Кейс?

Една черна вежда се вдигна въпросително, когато той я погледна над ръката й.

— По дяволите — измърмори Сара и махна ръката си.

— Какво? — извика Конър.

— Да, видях Кейс — отговори тя. Целия. Всяка част от него.

Господи, не бе знаела колко сладък и горчив едновременно може да бъде животът.

— Къде е? — попита брат й — Имах намерение да отидем да шпионираме Калпепърови…

— Кейс е тук — прекъсна го тя.

Последва кратко мълчание.

— О! — възкликна Конър. — Ъъъ…

— Да. Ъъъ… — повтори Сара иронично. — А сега, имаш ли нещо против да ни оставиш на мира?

— О, проклятие, как бих могъл да зная?

— Ако не използваше главата си само за закачалка за шапката ти — изстреля тя.

— А ти, хм… добре ли си?

Когато чу съчетанието от любов, загриженост и притеснение в гласа на брат си, раздразнението й изчезна и тя се засмя топло.