Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

— Не съм го виждал — отговори брат му.

— А ти, Морган?

— Не.

— Морган! — извика Сара. Изскубна се от ръцете на Кейс и се обърна към Морган. — Защо не наблюдаваш Калпепърови? — Гласът й звучеше обвинително. — Трябваше да си там!

Морган погледна към Кейс.

Той гледаше Сара, сякаш беше някоя непозната.

— По-спокойно, скъпа — каза той. — Морган следва заповедите на Хънтър.

Тя затвори очи.

— Той говори ли с теб за намерението си да шпионира Калпепърови? — попита тя глухо.

— Конър ли?

Трябваше да използва всичката си воля, за да не изкрещи, че разбира се, говори за брат си.

— Да — отговори тя с неестествено спокоен глас. — Той е единственият, който липсва, нали така?

Кейс я погледна тревожно.

— Щом казваш така, тогава Конър наистина липсва — каза той внимателно.

— Така казвам.

Изражението в очите й го караше да иска отново да я прегърне.

— Тази сутрин… — Гласът й се пречупи. — Тази сутрин Конър каза, че има намерение да шпионира Калпепърови.

Морган промърмори нещо нецензурно под носа си. Устните на Хънтър се изпънаха в сурова линия.

— Продължавай — каза Кейс.

— Няма къде да отиде — каза тя. — А ето, че го няма.

— Морган… — започна Хънтър.

— Тръгвам.

— Ще дойда с теб — обади се Кейс.

— Аз също — каза Сара.

И двамата мъже се обърнаха към нея.

Три бързи изстрела откъм билото прекъснаха това, което щяха да й кажат. След малка пауза се чу и четвърти изстрел.

— Имаме си компания — каза Кейс.

— Само един е. — Това беше Сара.

— Само един се показва — изтъкна Хънтър. — Кейс, остани с нея. Морган, идваш с мен.

— Ют ще се погрижи за горичката — каза Сара. — Винаги го прави, когато Конър го няма.

Хънтър кимна. Той и Морган изтичаха към храстите зад къщата с извадени пистолети.

— Не се тревожи — каза й Кейс. — Хънтър няма да позволи да ни изненадат в гръб.

— Надявам се, че Лола няма да ги застреля по погрешка.

— Дори няма да ги види.

Сара потрепери и не каза нищо.

— Къде е жилетката ти? — попита Кейс.

— В къщата.

— На най-тъпото възможно място — измърмори Кейс, свали палтото си и й го подаде.

Но тя вече тичаше към къщата. Той реши, че тя не се притеснява за жилетката си, а за пушката.

И беше прав.

Когато се появи отново след миг, в ръцете й имаше пушка. Беше облякла жилетката по-скоро защото в нея имаше патрони, а не за да й е топло.

— Не се показвай — каза й Кейс.

— Но..

Думите й не се чуха, защото той я повлече под прикритието на храстите и скалите.

— Няма да помогнеш на Конър, като умреш — каза й той рязко. Извади далекогледа си и започна да наблюдава пътеката, която се спускаше от билото. — Това е Аб.

— Сам ли е?

— Доколкото виждам.

По гръбнака й полази студена тръпка. В гласа на Кейс имаше някаква нотка, която я караше да настръхва. Погледна лицето му, но не видя нищо.

След малко той свали далекогледа и се обърна към нея. Очите му бяха празни.

— Носи шапката на Конър.

Цветът напусна лицето й и тя залитна, сякаш я бяха ударили.

Той посегна към нея, но тя блъсна ръката му.

— Добре съм — каза му тя.

— Вероятно брат ти е все още жив — каза Кейс, — в противен случай Аб не би се разхождал така тук с шапката му.

Тя потрепери.

— Остави ме да поговоря с Аб — продължи той.

Тя се поколеба, но кимна.

— И не се показвай — заповяда той. — Аб става… неразумен… когато наоколо има жени или деца.

— Неразумен — повтори тя с горчивина. — Все едно да описваш ада като едно приятно топло местенце.

— Ще застана на такова място, че да можеш да вземеш Аб на мушка, без да ме застреляш.

— Застани така, че да чувам какво говорите.

Това не беше молба. Беше сигурен, че ако не застане достатъчно близо, тя ще го последва.

И не я обвиняваше. Ако Хънтър беше в ръцете на Аб, той би сторил същото.

Той се отправи към едно място, откъдето Аб щеше да мине на път за къщата. Зареди двете цеви на пушката си и зачака.

Аб не правеше никакви опити да се крие. Яздеше по пътеката, държейки шапката на Конър пред себе си като щит.

И тя наистина беше щит.

Никой не би го докоснал и с пръст, докато не узнаеха съдбата на Конър.

Нищо не се е променило, мислеше си Кейс. Независимо дали е война, или не, лешоядите винаги са там, където са Калпепърови.

Конър не е първият им пленник.

Но ще е последният.

— Достатъчно — извика Кейс. — Остани на мястото си.

Аб спря мулето. Бледите му сини очи се огледаха за прикритие. Не виждаше мъжа, който му говореше.